Есенен архипелаг

Под кръга от тишина, описван от сокола,
морето се вълнува с грохот, ярко осветено.
Загризало със сляпа ярост юздата си от водорасли,
то бълва
пяна върху бреговете.

Никога не съм виждал как диамантът на един определен момент нанася неизгладима резкà върху картината на света.

Върху тананикащия електрически стълб един бръмбар се грее на слънце. Твърдите му крила са сгънати изкусно под лъскавата броня като парашут, сдиплен по всички правила.

Човекът е врата, открехната
към стая за всички други хора.

Лежа, ще спя и аз. Но виждам тайнствени картини
и знаци, които сами се драскат зад моите клепачи
по зида на нощта. А в процепа между съня и будността
едно писмо голямо напразно прави опит да се пъхне.

На станцията на метрото ...
Пристигна влакът, мигом грабна
лица, торби и чанти.

Загасват лампата и белият ѝ конус свети миг
преди да се разтвори както
таблетка в чаша мрак.

Каретата се плъзна по леда и колелата
със звучен тон запредоха коприна.

А слънцето светеше все така ярко.
Припрените му четки рисуваха света.

Когато три часът бе стъпкан от копита
и тъмнината взе да думка по стените на деня,
градът полегна пред вратата на морето.

Затвори очи и ясно ще чуеш
как чайките бият неделни камбани из безкрайната енория на морето.

В зората на деня съзнанието може да обхване
вселената така, както дланта - от слънце стоплен камък.