Да се родиш виновен

Някакъв фотограф притичва истерично и щрака поза след поза, като увековечава недоумението по детските лица. В този миг суетата ми отчита, че съм с нова небесна рокля, но защо в душата ми няма небеса? Съдбоносният момент ме намира далеч от опората на някой близък, до когото да се сгуша и да се поглезя. Прегръщам момчето, застанало до мен. То ме поглежда притеснено, умоляващо - какво ли искам от него в този топъл септемврийски следобед? ... Така е, приятелю! Който не води със себе си родословни дървета, се хваща и за случайно клонче. И за сламка дори, както давещият се ...
Представяш ли си, нас няма да ни има вече, когато тази снимка ще лежи в кутия от обувки на прашасалия ви таван, а на кадъра моята ръка ще прегръща слабото ти рамо, защото всеки има нужда от нежност ...
Смисълът на една прегръдка е много по-широк от първолашкия ти срам. Бъди спокоен. Не флиртувам с теб. Въобще - с първолаци не флиртувам ...

Искам да кажа на Орхан Памук, че има и по-тъжно място от Истанбул - душата ми ...

Заминаващият винаги носи надеждата и вината в куфара си - надеждата му служи за оцеляване, а виновността - за намаляване болката на оставащия.

Децата имат нужда да виждат около себе си ръцете на близките си - жилестите, изстрадали ръце на дядовците, треперещите работливи ръце на бабите; розовите поддържани майчини длани, силните бащини пръсти и пухкавите китки на братчетата и сестричките; да виждат ръцете - които галят, които наказват справедливо, които работят, свирят, рисуват, шият, готвят, пишат - ръцете, които творят, които създават сигурност и обич.

Взетото идва от едно място в душите ни, докторе. Даденото - се заселва на съвсем друго. Така ограбеното местенце остава винаги празно.

Ах, колко трудно "пускаме" настоящето да стане минало!

Още нямах възрастта, в която истинската реакция се прикрива умело, а на нейно място се полага маската на безразличието.

гледах, как Стара планина е разпрегнала многогърбите си камили за почивка...

и най-твърдият "воин", ако не приеме себе си, недъзите си и грешките си, среща кога да е своя палач ...

... кокичето не е само растение. То е особена одухотворена материя, която се появява в най-мрачните и сурови дни на зимата, за да ни увери: "Пролетта съществува!". Това е обещание, предчувствие, надежда, възможност, избавление.

... най-трудно прощаваме на родителите си.

Изумяваше ме това колко безсимптомни могат да бъдат пъклените тайни на душата.