Тънък дъжд

Разпокъсана облачност - две-три кръпки по небесния шлифер.
Малко розови бинтове и риванол.
Не вали. Но щом капне дъждът, и започва да щипе,
както щипе от срам пациент, осъзнал, че е гол.

Разпокъсана облачност - две-три кучета с тъжни намордници
и поляни, за които дъждът не е чул.
Не вали. Но щом капне, и пониква дъждовник
с акварелни сандали, които само преди миг е обул.

Разпокъсани нерви. И препечена в залеза тиква.
И единствен, и замаян сред череши скорец.
Който може, да чака и с отломки небесни да свиква,
както свикват ушите с пресипнал звънец.

Който може, да шие... И с конци от велика коприва
да направи така, че светът да е цял.
Аз не мога. А дъждът е отчаян и навярно отива
да попита колко пъти и къде досега е живял.

От сега - до не зная - ще обичам само тази жена,
която като лампа гаси очите си ...

От сега - до безкрая - ще съм само притихнал и див
и ще светкам очите ѝ с ключе от стената.

из "Признавам си"

Мляко с ориз

Канелата с въздъхнал цвят пилее своите лунички.
Защото млякото с ориз е две лъжички и две срички.
Защото късният десерт събира устните накрая
и сладки матови зърна летят в угасналата стая.

В леглото свети порцелан и се търкулва, без да пада.
Останалото е талант да вкусиш цялата наслада.
И в мляко с влюбени зърна да различиш едно последно,
което ще се разтопи и под езика ще изчезне.

Щом службата вечерна върви към своя залез,
сто сини минзухара кандилата си палят.

из "Есенна църква"

Лятото е безобразно ... И сезонът е запален
от това, че диша въглен, а дъждът не е поканен;

из "Лятно"

Още няколко седмици ще е точно така -
синеоко, зелено, могъщо.
Но косачът е тръгнал и с тежка ръка
хоризонта на мравките връща.

из "Балада за тревите"