Толкова обичаме Гленда

... тази барокова потребност на разума да запълни всяка празнина, докато не изплете една съвършена паяжина, създавайки нещо ново. Но как да не си помисли човек, че понякога въображаемата паяжина се натъкмява нишка по нишка към тази на живота...

Да си шофьор на камион винаги ми е изглеждало чудесно, защото си го представям като една от най-простите форми на свобода - пътуваш си насам-натам в един камион, който същевременно е и дом, с дюшек за пренощуване на някой горист път, лампа за четене и консерви с храна и бира, транзистор, за да си слушаш джаз при пълна тишина и освен това чувството за сигурност, че никой нищо не знае за тебе, че никой не се интересува по кой път си тръгнал, а има толкова възможности, и градчета, и приключения по пътя ...

Мисля, че така се осъществяват дълбоките общувания - бавни бутилки в бавни морета, както бавно ще си пробие път това писмо ...