Ранни спомени

Френският език се изучаваше в лицея - говоря за тия, които искаха да се учат - много добре. Не съм чел нищо писано на френски от Константин Величков, но Стоян Михайловски пишеше на френски великолепно - с необикновен блясък. Разбира се, стилът идеше от дарбата му, но безпогрешното си владеене на френски език бе добил в лицея.

Имахме учители по краснописание. Коранът забранява възпроизвеждането на човешки образ, затова у мюсюлманските народи не можеше да има скулптура, нито живопис. Краснописанието беше на турците голямото изящно икуство. Стените, по които ние туряхме портрети, пейзажи, бяха украсени у тях със стихове от корана, написани по техния художествен вкус.

Годишният акт стана, както е ставал винаги в Битоля, с голяма тържественост. Присъстваха много видни турци, можду които и самият валия. Изпяхме в негова чест рдна песен за султана и после се мина към зрелищно изпитване на някои от отличилите се ученици, за да се покаже техният успех. На мене беше дадено да направя един химически опит. Отделих от водата кислорода и водорода, обяснявайки същевременно извършвания процес, и после с един кибрит запалих водорода. Как съм треперел, преди да изляза така на показ пред толкова хора, аз сам си знаех. Но учителят ни Минджов искаше непременно аз да бъда. Валията следеше с внимание опита и когато се свърши сполучливо, чух го да казва: "Машалла." Той опсипа учителите със своите похвали за всичко, показано тоя ден. Училищата на турците бяха тогава на много ниска степен и те гледаха с учудване на всичко, което виждаха у нашите. Завистта им дойде по-късно.
(около 1895)

Прилежността беше изобщо голяма. Повечето от нас влязоха в училището, както се влиза в църква, с някакво благоговейно чувство.

Когато се пренасям най-далече в моите детски спомени, виждам се как, малко човече, припкам подир неговите стъпки, щом той се запътваше към градината. Тая градина, с обикновени размери, но която във въображението ми се чертаеше като грамадна, беше първата ми вселена. Тук природата се разкриваше всеки ден пред мен със своя разноцветен живот и със своите чудеса. Дядо ми работеше и приказваше. Той ми разправяше за всичко, което бе пред очите ми. За разкопаната земя - колко нейният дъх е приятен; за мравките - колко са работни; за овощните дървета - как по цвета им се познава колко плод ще дадат. За какво ли не? За птиците, които идеха да правят пакост, за пеперудите, за осите...

Освен през зимата той прекарваше цялото си време в градината. Градинарствоо бе художеството на неговите младини и той се връщаше към него с радост, любов и някакво поетическо чувство, което го сливаше с природата. На зеленчука, овощните дървета, цветята той приказваше, както се приказва на живи същества. Той насърчаваше доматите да зреят, хвалеше на розите хубостта им и като ашладисваше някоя слива, казваше ѝ: "Хайде сега да те видя." Ние бяхме трима братя, но никой от нас не бе свързан с дядо ни с такава обич, както аз. Имаше между мене и него някакви тайнствени нишки. Докато да почна да ходя на училище, ние бяхме цял ден неразделни.

Дядо ми Раде бе родом от Съпотско, живописно село, разположено под един хълм, на няколко километра от Ресен. По вековния обичай в околията той отишъл, още невръстен в Цариград и работел с надница в градините, сетне взимал сам градина под наем, обработвал я на свой ред с надничари и замогнал...
По това време дядо ми купил къща в Ресен, настанил там семейството си и станал гражданин. Богатството му не останало обаче за дълго в неговите ръце. Нещастието пожелало той да се сдружи за някакво предприятие с трима ресенци. Той бе неграмотен и доверчив, те били писмени и лукави. След известно време на съдружие те му представили едни сметки, които го изкарали не само разорен, но и длъжник. Тая измама, която унищожи пред очите му плода на толкова години труд и пестеливост, жестоко наранила у него сърцето на човека, вярващ в хората.

Дядо ми и майка ми бяха, докато бях малък, моето любимо общество и първото ми училище.