Къде си, Аляска?

"Защото, понякога, дори и спомените си отиват. И тогава не ти остава нищо.”

Легна по корем на дивана и измърмори нещо.
- Какво каза? - попитах, доближих се до нея и сложих ръка под кръста й.
- Шшшт - отвърна тя. - Спя.
Просто така. От сто и шейсет километра в час до сън за една наносекунда. Толкова ми се искаше да легна до нея на дивана, да я прегърна и да заспя. Не да се чукаме като във филма. Дори да не правим секс. Просто да спим заедно в най - невинния смисъл на думата. Но не ми достигаше смелост, тя имаше гадже, аз бях нескопосан, тя беше страхотна, аз бях безнадеждно скучен, тя беше безкрайно интересна. Затова се върнах в стаята си и се тръшнах на леглото с мисълта, че ако хората бяха дъжд, аз просто ръмях, а тя беше ураган.

"Кажи, Аляска, как ти помогнах, Аляска, да те сполети участ, която не си искала или просто ти съдействах за целенасоченото ти самоунищожение."

"Ненавиждах спортовете. Мразех и хората, които ги играеха, и онези, които ги гледаха, както и всички, които не мразеха хората, които ги гледаха или играеха."

"Ако хората бяха дъжд, аз просто ръмях, а тя беше ураган."

Не знаех дали мога да й вярвам, а и ми беше втръснало от непредсказуемостта й - ледена един ден, мила на следващия; неустоимо съблазнителна в един момент, упорито противна в следващия.

Имам смътен спомен, че тя ми се усмихна от вратат с бляскавата многозначност на момичешката усмивка, която обещава да ти даде отговор на въпроса, но никога не го прави.