Яж, моли се и обичай

"Ако вярата беше рационална, по дефиниция намяше да е вяра. Вярата е убеждение в онова, което не можеш да видиш, да докажеш или да докоснеш. Вяра е да вървиш с лице напред и с пълна скорост към тъмнината. Ако наистина знаехме всички отговори предварително - например за смисъла на живота, за природата на Бог, за съдбата на душите ни, - нашето убеждение нямаше да е скок на вярата и нямаше да е смел човешки акт; щеше да е само...благоразумна застрахователна полица."

О, как искам да говоря свободно италиански! Това чувство ми напомни за времето, когато бях четиригодишна и още не можех да чета, но си умирах да се науча. Помня как седях в приемната на един лекарски кабинет с майка си, държах списание „Грижа за дома“ пред лицето си, прелиствах бавно страниците, взирах се в текста и се надявах възрастните в приемната да помислят, че всъщност чета. Оттогава не съм чувствала такъв глад да науча нещо.

Кетут каза, че може да отговори на върпоса ми с картина. Показа ми рисунка, която направил веднъж, докато медитирал. Беше андрогинна човешка фигура, изправена, със сключени за молитва ръце. Имаше четири крака, но нямаше глава. На мястото на главата бяха избуяли цветя и папрат. В сърцето имаше нарисувано малко усмихнато лице.
- За да намериш равновесието, което търсиш - заговори Кетут чрез преводача си, - трябва да се превърнеш в това. Трябва да държиш краката си толкова здраво стъпили на земята, все едно са четири, а не два. По този начин ще останеш в света. Трябва обаче да спреш да гледаш на него през главата си и да го погледнеш през сърцето си. Така ще познаеш Бог."

Ако нещо те дразни толкова силно, бъди сигурна, че ти действа.

Бабата на една моя приятелка й казвала: "На този свят няма толкова сериозна беда, че да не може да бъде излекувана с гореща вана, чаша уиски и един молитвеник."

"- Сигурно е бил такъв. Проблемът е, че ти не разбираш какво означава тази дума. Хората мислят, че сродна душа е онзи, който идеално ти пасва, и всички искат това. Но истинската сродна душа е огледало - такъв човек ти показва всичко, което те задържа, насочва към теб собственото ти внимание, за да можеш да промениш живота си."

Знаете ли, смешно е. Единственият романски език, който Фелипе не говори, е италианският. Но независимо от това проговарям на него точно преди да скочим.
Казвам:"Attraversiamo."
Да преминем отсреща.

Играеше герой,когото бях измислила,а това е красноречиво.
В отчаяната любов винаги става така нали? В отчаяната любов винаги измисляме роля на партньора си и искаме да бъде такъв,какъвто ни трябва,а после,щом откаже да играе създадената от нас роля,
се чувстваме опустошени.

"Точно както в литературното произведение съществува буквална истина и художествена истина, човешкото създание притежава буквална анатомия и художествена анатомия. Едната можеш да я видиш, другата- не.Едната е направена от кости, другата- от енергия, памет и вяра. Но и двете са еднакво истина."

"- Всички знаят, че капката се слива с океана, но малцина знаят, че океанът се слива с капката."

"- Искам да кажа - намери някой нов човек, когото да обичаш. За да се излекуваш, трябва да мине време, но не забравяй да споделиш сърцето си с някой."

"В края на краищата ти си онова, което мислиш. Чувствата ти робуват на мислите, а ти робуваш на чувствата си."

"Бях толкова изненадана, като разбрах, че на трийсет години още не искам (деца). Споменът за тази изненада ме предупреждава да не правя сериозни допускания за чувствата си на четирийсет."

"Напоследък в Европа има битка за надмощие. Няколко градове се състезават един с друг кой ще се окаже най-големият европейски метрополис на двайсет и първи век. Дали Лондон? Или Париж? Берлин? Цюрих? Може би Брюксел - центърът на младия съюз? Всеки се стреми да надмине другия културно, архитектурно, политически, финансово. Но трябва да отбележим, че Рим не си прави труда да влезе в надпреварата за статус. Рим не се състезава. Рим само гледа кавгите и боричканията напълно невъзмутим и внушава нещо като: Хей, правете каквото искате, но аз още съм Рим. Възхитена съм от царствената самоувереност на този град, толкова дълбоко уседнал и цялостен, толкова старомоден и монументален, съзнаващ, че е на сигурно място в прегърдката на историята. Бих искала да съм като Рим, когато остарея."

" - Коя е т я?

Той отвърна:
- Моята духовна учителка.
Сърцето ми спря за миг, а после с всичка сила се препъна в себе си и падна по лице. После се изправи, изтупа прахта, пое си дълбоко въздих и съобщи: "Искам духовна учителка!" "