Един френски роман

Майка ми се чувстваше виновна, че се е влюбила в друг човек. Разкайвам се, че съм предизвикал у нея това чувство. Няма нищо лошо човек да спре да обича, а още по-малко да се влюби. Срамувам се, че съм накарал майка си да се срамува. Децата искат нещо невъзможно: нищо никога да не се променя. Наричат родителите си егоисти, а всъщност егоистите са те, искайки родителите им винаги да се жертват за тях.

Но нека не отричаме, че този нов начин на живот влияе на децата. Новата норма е да имат две къщи, четирима родители (най-малко), да обичат хора, които вече не се обичат, постоянно да се боят от раздели, понякога да се налага да утешават родителите си и да чуват две версии за всяко събитие, като съдии по време на процес.

Разводът умножава всичко по две: два апартамента, две Коледи, две стаи, двоен живот.

Човек е по природа изследовател и може би след известна възраст спира да гледа пред себе си и се обръща назад. Ако се е възпроизвел, то тогава разполага с водач, за да прояви филма на миналото си.

Толкова е лесно да се играе ролята на добрия. Постоянните грижи за детето ви смъкват в очите му, превръщате се в ежедневие. Детето е истински неблагодарник. Ако искате да привлечете вниманието на някого, трябва да го напуснете.

Миналото е изградено от последователни слоеве, паметта ни е хилядолистно тесто...

Набоков и Борхес твърдят приблизително едно и също: въображението е една от формите на паметта.

Семейството е територия на необщуването.

Децата приемат своята вечност за всеобщо правило, но родителите на техните родители си отиват, без да им оставят време да зададат всички въпроси.

Склонни сме да идеализираме началото, но детето е преди всичко пакет, който другите хранят, пренасят и слагат да спи. В замяна на подслон и храна, пакетът горе-долу се съобразява с вътрешния ред.

Част съм от навалицата безпроблемни деца.