Устата ми хубава, очите ми зелени

Ох, не знам. Или започвам да си мисля — боже, просто ми е неудобно да говоря за това — започвам да си мисля за онова шибано стихотворение, което й изпратих, когато започнахме да ходим. „Кожата ми розова, устата ми хубава, очите ми зелени.“ Тя няма зелени очи — нейните очи са сини като мидена черупка, дявол да ги вземе, но стиховете все пак ми напомняха за нея… Не знам.

Казах, че е изключено да забравя. Обясних, че никога не съм писал разказ, посветен на когото и да било, но тъкмо сега имам повод да сторя това.
— Направете го изключително омерзителен и вълнуващ — посъветва ме тя. — Запознат ли сте изобщо с омерзението?
Казах, че не съм съвсем, но все повече и повече го опознавам в една или друга форма и ще направя всичко възможно, за да задоволя нейните изисквания. Стиснахме си ръце.
— Жалко, че се срещнахме при толкова акуратни обстоятелства, нали?
Съгласих се, че е много жалко наистина.
— Довиждане — каза Есме. — Дано се върнете от войната с непокътнати способности.

В сутерена, откъдето според указанията къпещите се трябваше да взимат асансьора, някаква жена с цинкова мас на носа си влезе в асансьорната кабина заедно с младия мъж.
— Виждам, че се заглеждате в краката ми — каза той, когато асансьорът тръгна.
— Извинявайте, не ви чух — сепна се жената.
— Казах: виждам, че се заглеждате в краката ми.
— Извинявайте, но аз се бях загледала в пода! — каза жената и се обърна към вратата на кабината.
— Ако искате да ми видите краката, кажете си — рече младият мъж. — Стига с тия подлости, дявол да го вземе.
— Отворете ми да изляза — каза нетърпеливо жената на момичето от асансьора.
Вратите на кабината се отвориха и жената излезе, без да погледне назад.
— Имам съвсем нормални крака и не разбирам защо някой трябва да се вторачва в тях — каза младият мъж. — На петия, моля. — Той извади от джоба на халата ключа от стаята си.