Смъртни петна

И сгънал като кърпичка желанието си да властва с думи над околните, прогони Папагала Ара...

Камбанен звън отекна в притъмнялата гора и сухите листа се разшумяха като нанизи от миди.

И затова, докато слизаше сега по бързея, приемаше на свойта лодка-еднодръвка по някоя излязла от гората фея, за да му пази равновесие и да будува с него. Последната от тях работеше като метачка на листа в гората. Седеше на брега като прогонен от небето ангел, когато Тилза спря да се притопли върху нейния разжарен огън.
- Красиво е това листо, с което криеш голотата си - похвали избора ѝ той и се загледа в цветовете.
Листото беше толкова различно от останалите, че момичето остана удивено:
- Благодаря ти, че от цялата гора избираш тъкмо него. Държа го повече от двадесет години, а едва сега откривам красотата му - червено-жълтите петна върху това умиращо зелено...
И на раздяла тя му подари листото.

Развял ръкавите на черното палто, останало от баща му, той крачеше през гробища, площади и градини, прескачаше огради на светилища, изкачваше планински стъпала и спеше край оброчни камъни. Смееше се заедно с новородените и плачеше за всеки, който си отива от света. Ядеше ли - потапяше се в соса. Когато пиеше - бе истински удавник. А любеше ли - имаше желание да влезе целият в жената. От ваната с вода направо скачаше в калта. Препускаше от град на град, а после с дни прекарваше в дома, обърнат към стената. Четеше и с ушите си, а книгите разрязваше със зъби. Гледаше на всичко с любопитство - и прашинката за него беше важна колкото човека.

Страшната вест за смъртта на сърцето
стигна най сетне края на пръстите
и те заровиха нокти в прахта.

Какво робство -
непрестанно да мислиш
за свободата.

Преди да се подпише под една ф о р е м а, поетът трябва да огледа всяка дума - да знае мястото ѝ в цялото и да разбира нейните капризи. Защото има думи, а понякога и цели изречения, които не желаят да обличат униформата на мереното слово и да участват в поетически съобщества. Освен това поетът трябва да познава фауната на словесното небе и да следи миграциите на идеите, които преминават от страна в страна... За него няма нищо по-красиво от това, приседнал до прозореца, да гледа тяхната игра, когато току-що са излетели от дома му и се опитват да намерят прелетния път към хората. Но и едва ли има по-печална гледка за един поет от тази, да умират стиховете му преди да са разперили крила...

Но помни в същото време, че нищо не похабява човека така, както вярата му в едно-единствено нещо.

Научих урока по химия, но не разбирам от геометрията защо успоредните прави трябва да се пресичат едва когато стигнат хоризонта…

Вдигнеш ли ръка, за да погалиш,
разместваш въздуха
на цялата вселена.

Но нека бъдем прости в разказа като обезлистеното дърво и поясним – един човек изкачваше Върха на планината и хиляди птици бяха дошли да видят това.