Калуня-Каля

Човек не иска да му говориш истината. Отсрещният човек иска да му говориш това, което той мисли. Да му го повториш. Това иска човекът срещу тебе... А аз си мислех, че истината е сила. Че в истината била силата. Каква ужасна глупост... Не истината е сила. Силата е истина. Ножът е истина. Властта е истина...

Грехът идва като придошла река... грохоти и бучи, надига се, набухва, мътна и страшна: той се напряга да я мине, а тя го влече ...

Но стадото не е стадо, а глутница. Па е стадо, но казали му да стане глутница - и става глутница. И изяда друго стадо. После пак става стадо, което може да бъде изядено от друга глутница. И край няма тая...
Това е светът.

Пролетта едрееше всеки ден, заедно с дните гъстееше и натежаваше, едра – ведра и знойна...

...И кипна новата бурна пролет като пролетна река, придошла изведнъж от стопени снегове, запени се и зашумя, и забушува бурно. С черните облаци, от които изтичаха бели и топли, животворни дъждове. С леките като пух щъркови снегове, разхвърчани пеперуди, които умираха още във въздуха. С нацъфтели трънки, бадеми и сливи – бели и пембени облаци. С новата трева, която напираше отдолу да покрие избелялата, жълтата сухота на старата. С новите лепкави, лъскави ластари, които избутваха старата, неопадала шума на гората. Угарите пушеха с тънка мъглица. И мирис на прясно изорана земя, на нова пролет и ново зелено напои докрай жадясалата душа на Калуньо и я изпълни с тихо ликуване...

...Заседна една зима зимовита – край няма и край се не види. Дните къси, а не знаеш какво да правиш с тях и как да ги пълниш.

...Заседна една зима зимовита – край няма и край се не види. Дните къси, а не знаеш какво да правиш с тях и как да ги пълниш.

"Над далечните планински очертания се бе проточил керван от малки седефени облачета, подрязани равно отдолу, и бавно пътуваше нанякъде като стадо. "Облаците пасат - помисли Калуньо, - на добро време е...""

"Време е за кукуруза, време е. Така го учеше баща му кога да сее кукуруз: като седнеш в браздата и задникът ти се затопли - значи време ..."

Окото му се радваше и не можеше да се насити на черните засети угари. Бяха отделни парчета отначало, после парчетата се сливаха, нарастваха и постепенно покриха цялото поле с чернота. Всред бухналата, бързопреходна облачна белота на цъфнали бадеми, сливи и трънки. Но той знаеше: скоро, скоро зелените кукурузни редове ще прошият чернотата със зелени тегели, ще замахат зелените байраци на листата, ще надигнат весела зеленина. И всичко наоколо ще зазеленее отново, както зазеленява всеки април - с това крехко зелено, на което отпървом не вярваш, че е истинско ...

... Снегът беше отънял съвсем, земята под него мека и клисава, конете затъваха до глезени.Напредваха бавно. Малката бърбореше. Слънце, гъстосиньо небе, снегът блеснал, слепи очите. Мирис на шупнала земя под снега, мирис на стара шума, тръпчив мирис на млада дървесна кора. Лек мирис на младо момиче. Мирис на млада, нова пролет, която идва - още я няма, още е под зимата и снега, но идва.

Момичето слезе на полянката, стъпи на минушката от две дървета, които прехвърляха вадата, застана там и се загледа във водата.

Колко му трябва да човек, за да поминува като човек? Имане голямо? Няма да го отнесе ... Човекът е гост на тази земя. Гост и малко му тряба. Не съвсем малко, но и не чак толкова много. Но непременно му тряба ето това: една коса, едно такова зелено ширине, това слънце и тая сива кукувица, която се е скрила там в сенките на гората и кука ли кука. Толко му трябва на човек.

Домът е топъл вир. Гмурнеш се, когато вън реже остър вятър. И ти е добре така, на топло у топлия вир. Но не може да стоиш вечно на топло у топлия вир. Все някога ще тряба да излезеш на вятъра и да поемеш дъх от острия вятър. И да спреш вятъра. Да застанеш с лице срещу лицето на вятъра.

Селото се показа изведнъж, когато свърши дребнакът. Мястото беше като конско копито, обърнато нагоре, а селото - като подкова на копитото, обикаляше все по ръба.

Хората се бяха втурили в лятото, като да бяха забравили неспокойната пролет.