Черешови води

Не е от тук ,но тук е последният и залив.Била фелдшерка през целия си живот,казва тя.Все от село на село.Много се привързвала към хората, но все пак ги напускала от жажда за нови хора и нови места.

Защото всичко на тоя свят все някак се оправя и от тъжно става весело-стига да пожелаеш това истински

... Прикапа дъжд над гората. Ситен дъжд, като мъгла се провлече. И отмина. Парче от дъга се метна над дола като недоправен мост. Мечка се жени - дъжд вали, слънце грее. После дъгата полека развали моста си и го премести другаде. Гората оправи разрошените си пера, почна да оцежда капки и светна, окъпана и още влажна. И някъде там из влажното зелено все кукаше кукувица, наблизо и надалече.

Дотук дерето е нормално дере. И изведнъж, без всякакви подготовки, то се превръща в дълбока планинска цепка, в страховит каньон с отвесни стени, от стена до стена няколко метра, а нагоре метрите губят броя си във висотите. Сякаш планината се разпукнала на две, сама и доброволно, от върха до дъното, за да отвори път на тия бистри води. Помогнали ѝ водите, те лизали скалата дълго и я пролизали. Разбира се, пътеката свършва дотук. Оттук тя се превръща на козя и скача от камък на камък, гази през вирчета и вирове, дето водата утихва и се изцъкля за миг, такава кристална и първосъздадена като небе. За да се втурне след това отново и да зашуми по праговете. И колкото по-навътре - толкова по-диво и усойно става ждрелото ... Дървета и храсти се държат за камъните с по някой оцелял корен-пръст, останалите пръсти пипнешком търсят опората, която пороите им отнесли някога.

И старостта, и тя има свой мед... Стана нощем по някое време, месечината свети усред небо, ида да сложа на овците, да видя коя ще се ягни. Па зема вретенцето после - врънкям-врънкям, доде почна да се прозявам и ми се додреме. Като ми се додреме - па си легна. А сабайле се събудя на топло - дедото напалил огъня и ме чака. Вън тъмно, месечината залязла, снегът едвам се белее на съминяло. Почва ден - и пак се замайваме из къщи, де овчиците, де хурката, де дръвца на насечеш, де това, де онова. И то си минава, шава временцето.

Беше първата ни учителка, ние за нея - първите първолаци. Беше нежно и хубаво, мило момиче, малко по-голямо от нас...обичаше ни като майка, грижеше се за нас като майка, оправяше дрипавите ни селски дрешки, четеше ни книги в следобедите, разказваше ни приказки, учеше ни на всичко, което знаеше и което можеше да преведе на детски език. Бдеше над нас денонощно като орлица, просто ни повиваше в любовта си като в пелени.

Всичко тече на тая земя в пъстрилото на мените. И идва сняг, и идва цвят, и стяга мраз, шумите линеят всяка есен и се оперват наново пролети.

Слънце и разчепкани облаци, а в дзирките между облаците едно гъстосиньо небе, толкова синьо, колкото най-много може да постигне небето. Снегът се топеше. Беше дебел, но вече овехтял, овлъгнал вече и таеше видимо. Гледаш го пътека, утъпкана и здрава. А стъпиш малко встрани, и кракът потъва докрай. Разляпавно, разкишкано, шурнали води ... Капчуците всичките наведнъж задърдориха с точки и тирета. От някой покрив се изсипе и с гръм пльосне целият сняг. Реката долу, изцибрена зимно и тиха доскоро - сега надига ледовете и размътва глас.
Още не е пролет и размътва глас.