Сейлъм'с Лот

"Преди да задреме окончателно, той неволно се замисли - не за пръв път - колко странни са възрастните. Пият слабително, алкохол или приспивателни хапчета, за да прогонят страховете си и да заспят, а страховете им са толкова кротки, едва ли не питомни: работата, приятелите, парите, какво ли ще си помисли учителката ако не купя по-хубави дрешки на моята Джени, още ли ме обича жена ми, кои са моите приятели. Всичко това бледнее в страховете, които обграждат в тъмнината детското легло и само някое друго дете би могло да разбере. Не съществува групова терапия, нито обществена помощ за детето, което трябва всяка нощ самичко да се справя с нещото под леглото - нещото, което се хили и подскача заплашително, но винаги остава точно извън границата на зрението. Нощ подир нощ детето е длъжно да води все същата самотна битка, а единственото лечение е постепенното закостеняване на въображението и това се нарича... израстване."

"Но това бе тъпо, празноглаво зло, за което няма ни отдих, ни прошка. Хрущенето на юмрук върху бебешко лице, срязаната с джобно ножче гума, побоят в бара, слагането на бръснарски ножчета в ябълките за празника на Вси светии, всички гнусотии, които човешкият ум може да избълва от безконечните си лабиринти. Господа, всичко ще се оправи, ако имаме по-добри затвори. По-добри ченгета. По-добра администрация. По-добър контрол над раждаемостта. По-добри методи за стерилизация. По-добри аборти. Господа, ако изтръгнем този зародиш от утробата сред кръв и плетеница от неоформени ръце и крака, той няма да порасне, за да пребие с чук някоя стара дама. Дами, ако вържем този мъж на специален електрифициран стол и го изпечем като пържола в микровълнова фурна, той вече не ще има възможност да измъчва до смърт малки момченца."

"...Но когато есента пристигне и безцеременно изрита вяртърничавото лято, както неизменно се случва някъде след средата на септември, тя се задържа край теб като стар, отдавна несрещан приятел. Настанява се наоколо както приятелят би седнал в любимото ти кресло, за да запали бавно лулата и да изпълни следобеда с разказ къде е бил и какво е правил откакто не сте се виждали."

"Нито едно дете не може да победи тези страхове, помисли той. Щом не можеш да разкажеш за страха, не можеш и да го победиш. А страховете, заключени в детското съзнание, са прекалено грамадни, за да излязат през устата. Рано или късно си намираш спътник, за да крачи до теб край всички изоставени църкви, които отминаваш от беззъбото детство до изкуфялата старост. Докато стигнеш до днешната вечер. Днешната вечер, когато откриваш, че старите страхове изобщо не са изчезнали — само са били погребани в мънички детски ковчези с букетче от шипков цвят върху капака."

"Нейде зад гърба му едва проходили дечица въодушевено щъпукаха из плиткото басейнче, а някаква майка се караше на Роди да не люлее сестричката си толкова високо... Години по-късно щеше да си спомня този миг, като че нечия ръка беше отрязала специално за него тъничък резен от тортата на времето. Ако между двама души не припламне нещичко, подобен миг просто потъва из вехтошарските складове на паметта."

"Наетият с временен договор кънтри-състав „Рейнджърс“ свиреше „Още никога не си стигал дотам“, като се мъчеше да компенсира с шумотевица липсата на талант."

"Мъчно му бе, но не заплака, сълзите даже не се надигнаха към очите му. Майка му плака тогава, ала само след три дни Чопър бе за нея част от мъглявото минало, а Марк никога нямаше да го забрави. Заради това си заслужаваше да не плачеш. Да плачеш беше като да изпикаеш всичко и да се отървеш."

"Калахан бе узнал от опит, че обикновено първата реакция при известие за рак, инсулт, сърдечен удар или увреждане на някой друг важен орган, е чувството за измяна. Пациентът с изумление откриваше, че собственото му тяло, този добър (и поне досега напълно познат) приятел, се оказва най-долен лентяй, способен да зареже работата на средата. Веднага след това идваше мисълта, че не си струва да имаш приятел, който ти изневерява така жестоко. От тия две реакции произтичаше третата: няма никакво значение дали този приятел е достоен или не. Човек не може да престане да се здрависва с коварното си тяло, да събере подписка срещу него или да се прави, че не си е у дома, когато то звъни на вратата. Крайната мисъл във веригата от болнични разсъждения бе ужасното предположение, че тялото може изобщо да не е приятел, а враг, изцяло посветен на жестоката цел да унищожи висшата сила, която го разиграва както си иска още от ранните години, когато е прихванало най-тежката болест — разсъдъка."

"В улегналите малки градчета рядко се среща добро. Най-често в тях царува безразличие, разнообразявано сегиз-тогиз от блудкава злоба или, още по-лошо, с умишлени злодеяния. Животът тук никога не е напомнял кипящ казан и ако изобщо е къкрил, то винаги е било на слаб огън. Животът ти в градчето е ежедневно интимно общуване - толкова всеотдайно, че в сравнение с него онова, което вършиш вечер с жена си в скърцащото легло, изглежда като безобидно ръкостискане. А по мръкнало градчето си е твое и ти си негов и заедно заспивате мъртвешки сън, както навярно спят камъните в северната ти нива. Всъщност тук няма друг живот освен бавната смърт на дните, така че когато над градчето приижда зло, идването му изглежда едва ли не предопределено, упойващо и приятно. Градчето познава мрака. Градчето си има тайни и го опазва добре. Градчето ги крие с безизразно лице на опитен картоиграч. Не го интересуват ни Божиите, ни човешките, ни сатанинските дела. То познава мрака. И мракът му стига."

"В три часа сутринта гъстата кръв пълзи лениво из вените и сънят е тежък. Душата или дреме в блажено неведение за часа, или се озърта с върховно отчаяние. Средно положение няма. В три часа сутринта светът смъква крещящия грим като стара курва със стъклено око и без нос. Веселието става нелепо и крехко като в замъка на Едгар По, обкръжен от Червената смърт. Ужасът е премазан от скуката. Любовта е само сън."

"А ако не бръмчат коли и самолети, ако никой не е излязъл в гората западно от градчето да стреля по яребици и фазани, ако единственият звук е бавното туптене на собственото ти сърце, тогава можеш да чуеш и още един звук - звука на живота, който бавно се размотава към своя цикличен край, очаквайки първия зимен сняг да го оплаче и покрие с бял саван."

"Колко странни са възрастните. Пият слабително, алкохол или приспивателни хапчета, за да прогонят страховете си и да заспят, а страховете им са толкова кротки, едва ли не питомни: работата, парите, какво ли ще помисли учителката, ако не купя по-хубави дрешки на моята Джени, още ли ме обича жена ми, кои са моите приятели. Всичко това бледнее в сравнение със страховете, които обграждат в тъмнината детското легло и само някое друго дете би могло да ги разбере. Не съществува нито групова терапия, нито обществена помощ за детето, което всяка нощ трябва самичко да се справя с нещото под леглото или в мазето - нещото, което се хили и подскача заплашително, но винаги остава точно извън границата на зрението. Нощ подир нощ детето е длъжно да води все същата самотна битка, а единственото лечение е постепенното закостеняване на въображението и това се нарича израстване."

"Не го интересуват ни Божиите, ни човешките, ни сатанинските дела. То познава мрака. И мракът му стига."

"Очите са прозорци на душата, казва Уърдсуърт. Може би, но зад тия очи лежеше пуста, изоставена стая."

"Нито едно дете не може да победи тези страхове, помисли си той. Щом не можеш да разкажеш за страха, не можеш и да го победиш. А страховете, заключени в детското съзнание, са прекалено грамадни, за да излязат през устата."

"Въпрос: ако затвориш някой психолог в една стая с човек, който се смята за Наполеон, и ги оставиш там цяла година (или десет, или двайсет), какво ще се получи - двама психолози или и двамата ще излязат с ръка под средното копче на ризата? Отговор: липсват данни."

"Откъде ли им беше хрумнало, че не разбира какво е смъртта? Ясна работа. Смъртта е, когато те спипат чудовищата."

"-Какво имаше долу?-запита Роял.-Какво видя?
-Нищо-отвърна Ханк Питърс на срички, насечени от тракащите му зъби.-Нищо не видях и додето съм жив, не искам повече да го видя."

"Всички си имаме кошмари /.../ Понякога се чудя как ли още не са закрещели стените от всички ужаси, които ни спохождат насън."