Нощ в Лисабон
от Ерих Мария Ремарк
Въведени са общо 20 книги от този автор.
Потребители прочели тази книга (32): Жиролина, Нати, martoka, gal.eon, animalita, gingerina, Fany, landonova, Say No, Scarabei, stefi__92, eliwolf, нински, moby, @Siss, Anoyafairy, Маков Цвят, epolitova, grozeva, jupas77, Elleni, lili_hr, bvm, V. Bekam, Росен, victoriaCHASER, Воланд, Anastasia, dyciful, mar4eliana, Ханка, Nikolaus
Смятат да я прочетат (4): Ирина, Никол, Mags, viliyana
Потребители прочели тази книга (32): Жиролина, Нати, martoka, gal.eon, animalita, gingerina, Fany, landonova, Say No, Scarabei, stefi__92, eliwolf, нински, moby, @Siss, Anoyafairy, Маков Цвят, epolitova, grozeva, jupas77, Elleni, lili_hr, bvm, V. Bekam, Росен, victoriaCHASER, Воланд, Anastasia, dyciful, mar4eliana, Ханка, Nikolaus
Смятат да я прочетат (4): Ирина, Никол, Mags, viliyana
прочетох я,
чета я в момента,
планирам да я прочета,Това заглавие е на български.
Заглавието и на други езици:
Цитати от книгата: (12)
покажи всички
- Не ми се тръгва от тук - каза Хелен.
- Утре ще си го забравила вече - отвърнах аз. - Ще заминем за Париж. Никога не си била там. Това е най - красивият град на света.
- Най - красивият град на света е този, в който сме щастливи. Банално ли звучи?
- Утре ще си го забравила вече - отвърнах аз. - Ще заминем за Париж. Никога не си била там. Това е най - красивият град на света.
- Най - красивият град на света е този, в който сме щастливи. Банално ли звучи?
- Какво е това кълбовидно съществуване?
- Моето. Онова, което никъде не може да се задържи; което никога не бива да пуска корен; винаги трябва да се търкаля. Съществуването на емигранта. Съществуването на индуския скитник-монах. Съществуването на модерния човек. Впрочем има повече емигранти, отколкото предполагаме, а също и такива, които никога не са помръдвали от мястото си.
- Моето. Онова, което никъде не може да се задържи; което никога не бива да пуска корен; винаги трябва да се търкаля. Съществуването на емигранта. Съществуването на индуския скитник-монах. Съществуването на модерния човек. Впрочем има повече емигранти, отколкото предполагаме, а също и такива, които никога не са помръдвали от мястото си.
Така сме си представяли живота,нали?Хиляди светлини и улици, които водят към безкрайността...
Омразата е киселина, която разяжда душата- без значение дали мразим, или сме мразени.
Не губим ли постоянно онова, което е в ръцете ни именно защото е в движение ? И не застава ли в покой едва когато липсва и вече няма как да се променя ? Не ни ли принадлежи едва тогава ?
Никога не се е вярвало тъй много в чудеса, както в наше време, когато вече ги няма.
Неприятните спомени имаха и нещо положително: те ни убеждаваха, че сме щастливи, докато само преди секунда сме мислили обратното. Щастието е въпрос на степенуване. Който владее това изкуство, рядко е изцяло нещастен.
Когато човек бяга в отчаяние и опасност, той се научава да вярва в чудеса; иначе не би преживял.
Известно ви е, че времето е слаба настойка на смъртта, която ни се дава бавно като невинна отрова. В началото тя ни оживява и дори ни кара да мислим, че сме едва ли не безсмъртни - ала когато капка по капка, ден след се засилва, тя се превръща в киселина, която мъти кръвта ни и я разяжда.
Денем Лисабон излъчва нещо наивно театрално, което омагьосва и пленява, ала нощем той е град-приказка, който с всичките си светлини слиза на талази към морето, като празнично накичена жена, която се навежда към тъмнокожия си любим.
Към това се прибавя, че паметта ни фалшифицира, за да ни накара да живеем. Тя се опитва да смекчи непоносимото посредством патината на забравата.
Пазех се да попитам какво е било другото. В любовта винаги питаме прекалено и когато се заемем истински да узнаем отговорите, тя скоро свършва.
» Добави коментар
Коментари (0)