Този път за болката

... особено гротескно ми изглежда историята за това, как западния алианс наистина не бомбардира народа, а установява у нас демокрация и ни помага да се интегрираме в Европа. За мен Европа е Леонардо да Винчи, а не куп безлични политици с помрачено съзнание, които могат единствено да вдигат нивото на нещастие на Балканите, които се управляват също от такива.

Дали изобщо някой размишлява колко струва демокрацията, въведена с бомби?

... очите са първото чудо на този свят.

Всичко е в приближаването и отдалечаването, в постигането на съгласие, с което усещането за необходимост от някого и наблизо, и на далеч да изглежда трайно, винаги еднакво силно. Всичко останало, всяко състояние на пълна, безкрайна, ненарушима взаимна изпълненост - а истината е, че към това състояние се стремят всички влюбени - отваря път към скуката и желанието за промяна.
Ех.

Нямам никакви илюзии вече, потребността да деля с някого постелята си потъна дълбоко в мен и си трае, необезпокоявана и притихнала, не знам дали чака някой да я събуди, не знам, само понякога се разтрепервам, като си помисля за прегръдка, за тази вълшебна прегръдка след всичко, когато душата ти се разтопява и светът изгубва очертания и когато си и свой и ничий, когато нямаш твърдо его, а се чувстваш някак си блажено превзет, затоплен отвсякъде, обгърнат. Да, единствено прегръдката ми липсва ...