Белият вятър на Странджа - избрани творби

- Много си весела!
Тя извръща руменото си лице, притиска с пръсти червените си залъфи до слепите очи,засмива се и отговаря напевно:
- Че защо да не съм весела?Мъжът ми е добър и работен,детето ми е живо и здраво, а и дядо Господ не ни оставя нито гладни, нито жадни.Не съм чумосана,та да плача, когато цяло село се весели!
/залъф - къдрица,кичур за украса,тур.б.а./

Струва ми се, че тайната на селската жизнена стихия е в това, че тя има повече гласове,отколкото човешката реч може да изрази.За слънцето казваме, че е светло, огнено,за лицата на младите - че са усмихнати,за сърцата на зрелите хора - че са радостни,но с тези изрази едва се докосваме до човешката душа, камо ли да обхванем пищния и блясък.Първичната чувствителност на селския човек така се разклонява, че достига до най-високия връх на самобитното човешко творчество.
...Заспала е мома в зелена градинка, покрай овчар ходи,с медна свирка свири,дано я събуди...

Цяла седмица ще скитам из полето.Най-напред ще отида в Елнъзач, ще легна върху топлата земя да си почина и оттам ще тръгна към небето.Нивите ще бъдат стълбите,по които ще се измъкна от ада на тоя грешен свят!...Господи, извади от тая тъмница душата ми!

Лятото е с медни гривни на ръцете, със златни гердани на гърдите.В планината то е многоцветно око и всичко вижда,но най-много се заглежда в орловото гнездо Богинка,в бялата къща на Богдана,в копринените дарове на дъщеря му Билянка.

- Дойчина ли чакаш?...Е,че той много се забави?....Стига си чакала!Очите ти изтекоха по тоя нехранимайко!Той е поленин и е женен в друго село.Научих всичко за него - има дете на три години!Ех,дали няма да го срещна - като гадина ще го убия!.

- Не ме ли познаваш, Видене?Да не те е хванала кокоша слепота?Не бой се, не ида от онзи свят - жива и здрава съм!
Виден едва сега я позна.Като да се събуди от дълбок сън,тъй се разбягаха дворът и къщите пред него.Остана на прага и не знаеше какво да и каже.Марина протегна десницата си към него.
- Излез де!Дойдох да ти честитя венчилото с Неда.Само затова се дигнах от гроба.

Гласът му затрепера и едва задържа сълзите си.Спомнихме си миналия живот.Старите рани се отвориха и болката заби остри нокти в сърцата ни.Старецът изохка,избърса с мазолести ръце очите си и продума:
- Е, ще се върнем ли някой ден в нашата земя?Не ми се умира тука,нещо все нататък ме тегли.
- Ще се върнем, дядо!Иначе няма живот за никого от нас.

Засвири тънка гайда и всички тръгнаха към реката.Минаха през хорището,заобиколиха струпаните сухи дъбови вършини и излязоха извън селото.Гласът на гайдата доби нова сила,разля се нашироко и помами след себе си малки и големи.

- Како,защо говориш така?От нашите неразбории тате и мама се състариха.Слушай какво ти говоря,събирай си ума и всеки ден не разплаквай старите.По-малка съм,но послушай ме - готова съм всичко да направя за тебе!
- Коя седнала ум да ми дава! - избухва Вълкя - Галеното на тате и мама!Защо ми се преструваш?Всичко за тебе се готви и пази.Засрами се най-после и млъкни!
Като пиявици се впиха в гърлото на дядо Митора думите на Вълкя.Стори му се, че къщата се срина,погледна го, притисна до остър камък.Отяде му се, наведе глава и насочи тъп поглед в шарките на постланата черга.Много се събра в старческите му гърди,нямаше сили да се бори,остави се в ноктите на мъката.

Жените са завършили премените,почистили са къщи и дворове и са сръчни в подреждането на гостните стаи.Постилат се нови черги, килими и най-широко се разтварят вратниците.Така всеки дом чака с отворено сърце гости.

В последните дни на декември зимата изведнъж се засилва.От Странджа се спускат студени ветрове и лудуват из Лозенградското поле.Моето родно село Каваклия е на пътя им.Те връхлитат върху старите брястове,върху щръкналите тополи и всички едногласно с юначни,заканителни гласове.
Аз съм вече ученик в четвърто отделение,но още обичам да се навъртам около майка си.Тя стои права до прозореца,гледа сивото и разбъркано небе и неволно се кръсти.Притискам се до нея и я питам:
- Мамо, защо се кръстиш?
- Кръстя се за тия, които се скитат немили-недраги из пътищата!