Човек на име Уве

Ако обаче някой бе попитал, той щеше да каже, че не е живял, преди да я срещне. Не живееше и след това.

Да обикнеш някого е като да се преместиш в къща - казваше Соня.
- Първоначално се влюбваш във всичко ново, всяка сутрин се удивяваш, че нещата са твои, сякаш се страхуваш, че някой неочаквано ще се втурне вътре и ще обясни каква ужасна грешка е станала, че няма начин да живееш на това прекрасно място. С течение на годините стените се зацапват, дървото се напуква, вече обичаш къщата не толкова заради съвършенството ѝ, а заради недостатъците. Вече познаваш всички кътчета и ъгълчета. Знаеш как да накараш ключа да не заяжда, когато навън е студено. Знаеш коя от дъските поддава, когато стъпиш върху нея, как да отвориш вратата на гардероба, без да скърца. Това са малките тайни, които превръщат дома ти в истински дом.

Той бе от хората, които бяха наясно с всичко, което е черно на бяло.
А тя беше неговият цвят. Тя беше всичкият цвят, от който той имаше нужда.

Смехът ѝ го стряска. Сякаш е карамелен и някой го е изсипал прекалено бързо и сега той бълбука във всички посоки. Никак не отива на сивия цимент и на правите ъгли на плочите в градината. Звучи завладяващ, закачлив, смях, който не се съобразява с правилата и установените норми.

... очите ѝ са зачервени и подпухнали. Тя ги изтрива бързо и мига, за да прогони болката. Така правят жените от това поколение. Сякаш всяка сутрин стоят на вратата и решително измитат мъката с метла.