Художникът

Най-добър е портретът на Лубар. Бях забравил, че съм го повикал да позира. Доста му е било трудно да излезе в работно време - тези в IBM не си поплюват; използва и обедната си почивка и пристига в ателието ми, яхнал верния си мотоциклет BMW... Под разкопчаното кожено яке той носи риза и вратовръзка. Човекът IBMW.

Истински лудият живее в свой свят; не е в състояние да го опише или да го нарисува.

Не че всички трябва да обичат Дядо Коледа, но защо ги хваща параноята, когато видят истински старец с истинска бяла брада, сини очи и нос като череша?
НЕВИДИМОТО В НАС ИЗЛАГАМЕ НА ПОКАЗ,
В ОПИТ ВИДИМОТО ДА ПРИКРИЕМ.

Хората трябва да гледат картини на една ръка разстояние, не от другия край на стаята. Трябва да ги гледат от дистанцията, от която ги е рисувал самият художник. Те са субекти, не обекти.

- Да.
Изрича го на един дъх, заявление, въпрос, порицание, обещание - всичко в думата "да".

Трудно е да бъдеш художник, съпруг и баща едновременно. Всяко от тези занимания изисква цял живот, а аз имам само един, при това най-вероятно кратък.

От липса на доверие ръждясва душата.

Колко трудно виждаш понякога! Дали взирането ти пречи да видиш?

Мъжете са просто място за паркиране, което жените запълват.

Когато рисувам някой друг, пак сме близо: моделът, аз, стативът; триъгълник, чиито върхове се докосват, а в центъра му е разположена кутията с бои. Ако не сме достатъчно близо, ще се гледаме, без да се виждаме. А обикновеното гледане е като броенето, измерването, описването или, по-лошо, оценяването.
Никой не може да седи неподвижно. Ние на улавяме конкретен момент; опитваме се да пресъздадем един живот, два живота, всички животи, минало, бъдеще, настояще. Това не е моментна снимка – щрак, бръм и готово. Ние сме човешки същества, които грешат; разхождаме се насам-натам в своите удобни, но ограничаващи ни кожи, опитвайки се да направим тези грешки реални, да ги направим свои. Трябва да има начин да пресъздадем живота в картина, да го уловим, насилим, принудим, изтощим и прелъстим; трудна, много трудна работа. Трудна работа, но я върша вече четирийсет години и не съм родил нищо истинско, само низ от помятания, аборти, уроди.

Предполагам, че да си луд и лудостта да ти харесва, е най-голямата обида за всички здравомислещи хора по света.

Да се вгледаш в себе си е може би най-трудното и същевременно най-благородното нещо, което можеш да направиш.

Нахлуваме един в друг, сърцата и душите си преплитаме на място, от което отсъстваме. Може би е чудо най-голямо или безумие лудешко.
---
Можеш ли да ме спасиш от теб...
Или от мен самия?