Кондуит и Швамбрания

Невиждан керван се движеше по Брешка. Десет камили караха нашите вещи.
Завесите бяха свити като походни знамена. Насъбраните кревати с лъскави топки гърмяха като сбирка от хетмански жезли. Светеха доспехите на самоварите. Голямото огледало лежеше като езеро. В него се плискаше обърнатата с главата надолу Брешка. Трепереше пружиненото желе на матраците. На другата каруца виенските столове с вързани крака подскачаха и тъпчеха на място, подобни на жребчета. В бял калъф пътуваше изправено пианото ...
Нещата изглеждаха неприлични. Дори вечно отвесните умивалници и бюфети лежаха възнак, в вратичките нагоре. Минувачите ни зяпаха. Цялата наша интимна домашна обстановка беше извадена наяве. Беше стеснително и ти се искаше да се отречеш от нея. Татко вървеше по тротоара като страничен човек. Но мама геройски крачеше начело на кервана. Тя вървеше зад предната каруца, уморена и нерадостна като вдовица подир погребален ковчег. В ръцете си държеше поменика на нещата.

В края на коридора, вдясно от кабинета на директора, беше учителската. Континентите и океаните, завити на руло, стояха в ъгъла зад шкафа. Грамадните кръгли очила на земните полукълба гледаха от стената.

А като пораснахме, ние се убедихме, че в света има малко симетрия и няма абсолютно прави линии, съвсем кръгли кръгове, напълно плоски плоскости. Оказа се, че на природата са свойствени противоречията, грапавината, криволиченията. Тая грапавост на света беше произлязла от вечната борба, която царуваше в природата. Сложните очертания на континентите също показваха следи от тая борба. Морето захапваше земята. Сушата пъхаше пръсти в светлосинята коса на морето.

Ние растяхме. В моя почерк буквите вече се бяха уловили за ръце.

Дворчето, в което попаднах, беше цялото с дръвчета. Дърветата бяха разбили лилава пяна от люляк и се измаряха от изобилието ѝ. Градинката цъфтеше тучно и щедро.