Синият аметист

Високо по скалите, из хребетите на Доспатските планини, бяха пръснати хижите на дервенджиите.Откак свят се помнеше, дервенджиите пазеха проходите и правата им зачитаха всички, които бяха владели тези земи.Тук се раждаха, живееха и умираха те - волни като птиците и ветровете.

Човек е честен, ако вярва на другите, радостен - ако работи земята, и силен - ако може да опази сърцето си чисто и на воля.Защото истинският живот иска много малко от човека.

- Абе толкоз хора изклаха - кипна той, - умът ви на място не дойде,бе...Пощуряхте ли, побесняхте ли?...Що става с тая държава, джанъм?...К'во си лавнал и ти?На баща си гроб ли копаеш,келеш с келеш...Не видиш ли накъде е тръгнал светът?..
- Виждаш - пламна отново хаджи Стойо.Устната му трепереше - Виждаш!Ще ти дам аз едно виждане, като те пъхна там, където ти е мястото...Хаирсъзин с хаирсъзин такъв...
Колелетата на каруцата затрополяха по калдъръма на чифликчийския двор и това накара хаджи Стойо да замълчи изведнъж, продължавайки да гледа озлобено и мрачно пред себе си.

Щом влезе вкъщи, Павел се качи на горния етаж.В полутъмния коридор се спря за миг.Почувствува изведнъж познат аромат - едвам доловим мирис на стари мебели и есенни плодове.Здрачната тишина на къщата посипваше всичко наоколо със скръбна прелест.Този аромат - скръбен и далечен, беше оставил в душата му неизлечими спомени.

За госпожа Заборина ръцете на хората бяха олицетворение на характера им." Всичко друго - казваше тя - може да прикрие човека, но ръцете винаги ще го издадат."

Щото най-лошото на този свят е човек да загуби корена си...Тъй да знаете... - В думите му имаше и мъка, и болка и като ги казваше, сякаш ги откъсваше от сърцето си.

Нищо не обръща човека тъй, както парите.Страхът и бедата карат всекиго да се запази, да остане такъв, какъвто е бил.Парата скрива човека от самия него и неусетно, като игра или като сън го прави друг.