Седем живи Марии

снегът се усилвал, от високите яки на преспите вятърът дърпал тънки кончèта и ги разплитал докрай, но те се оплитали зад гърба му другаде.

заради снега, заради хлъзгавото, заради ранното смрачаване колата като сляпа протягала пред себе си дебелите и светли бастуни на фаровете, те опипвали пътя ѝ напред, колата се опирала на тия бастуни и се движела наистина не по-бързо от сляпа.

Филип потеглил и снегът пак започнал да каца на бели мухи по предното стъкло.

Писането не е наказание, то е божия благословия, подарък, пиршество на мисълта, бал на асоциациите... В писането е светът - малкият и големият, вътрешният и външният, истинският и измисленият... От писането човек пораства, сетивата му стават разстояния и години, деянията му стават маршрути на успеха или неуспеха, чувствата му се приравняват към едно същество с милиарди тела и чувства - човечеството...

Неусетно се озовах в парка, всъщност една по-голяма градина, една такава симбиоза от липи, спотаени пейки и целувки.

А тревната полоса вдясно и досами къщата е предвидена за най-ранните пролетни нетрайности, за цветните еднодневки, лалето, нарциса, момината сълза, зюмбюла, а след тях - за кълбестите нашественици, довети от вятъра глухарчета, които непрекъснато се силят да наподобяват сапунени мехури, издухани от собствените си дръжки или от плиснатата тук сапуница.

Надзърнах в бараката, нямаше ни дърва, ни въглища. Пуста беше, ако не се брояха двете кръгли слънчеви петна, забодени като бакърени кабъри на стената.

Простирала чаршафи на въжетата в двора, сякаш окачвала с щипки четириъгълни хасени огледала, в които се отразявала бялата мазилка на задната стена на къщата.

колко жалко, че Мария се била излъгала в него и му била оставила твърде широка графа за добродетели

В оная пролет - с колосани сякаш дъждове, корави и замръзнали и падащи направо надолу, като размотаващи се от небето колосани бинтове , и с намерение да се превърнат неусетно в есенни...

Историята започваше в една пролет, беше история в "л"време, някогашно, нечие и преизказано ...

Неоснователният страх е нищо с перука на вещица.

Пазя сянка на локвичката, инак слънцето ще я изпари, не е справедливо да загинат поповите лъжички.

Прецеди ме през гъстите си клепки като през гъста цедка, сякаш да премери колко ми е суроватката и колко баш сиренето, разбирам ли го и съгласен ли съм с него ...

Тя например различаваше осемнайсет вида кафе по вкус, аз само два - със захар и без.

Трува ми се, че човек трябва да прекалява в определена посока, инак не е пристрастен.

На първата страница на тайния дневник, започнат, когато бях четиринайсетгодишен, пишеше:
Въпрос към мен.Защо обичам Мария?
Отговор.Не знам.
При такова злополучно начало реших, че писането на тайни дневници не е по силите ми, и го изгорих в пепелника...
- Ти пушиш вече, така ли?
- Не.
- Пушиш! И още по-страшното е, че лъжеш!
- Не пуша и значи не лъжа.
Мама тикна пепелника под носа ми.
- А това какво е?
- Пепел.
- Значи си пушил! - Тя прецени количеството пепел и определи: - Две цигари си изпушил. А с филтрите какво направи?
Бях във възрастта, когато остроумието ми трябваше да блести като Северното сияние, и не се сдържах:
- Ако случайно изгори нашия блок, ти ще отсъдиш по пепелта, че съм изпушил един милион и двайсет и две цигари. А филтрите съм заровил край реката и там тутакси е поникнал папур - на всяка дръжка отгоре по един кафяв филтър ...

Ганто седеше на пода и на сянката си, умиротворена от пладнето, под един бенгалски огън, който плюеше умиращи светулки във всевъзможните посоки на ...

Кленово листо! Виждал ли си кленово листо, от тия, дето забравят да окапят наесен, че навирят опашка сред зима и се проснат на снега? Студена хубост, самичка хубост и напразна. Кога нещо не си е с времето, да знаеш, че е напразно.

докато кокошките и другите пернати обитатели на двора кълвяха троскота и слънчевите филии, нарязани от пролуките в оградата...

всъщност всичко в две измерения е измислено от човека, в природата - не съществува.

Преброих четири крушови дървета - четири едновременни пълнолуния, които никак не пречеха на градината да дреме, увита в мараня и бръмчене на пчели.

Погледнах я, сълзите ѝ напираха. Това е като при свръхчувствителните милиамперметри, чиито стрелки летят нагоре-надолу кажи-речи от нищо съществено, а като ги гледаш, си викаш: господи, слънцето ли е въздъхнало от умора, че ...

Моята Мария не знае колко ми харесва нейната стая и че нощем рисувам под клепачите си миниатюрната репродукция на този пейзаж, настанявам се в него и заспивам на шумата до дървото ...

иначе би имало тънка прашна патина, старите къщи нали ежедневно си шият прашна дрешка от страх да не настинат ...

Може би впечатлението се подсилваше от моряшката фанелка с избелели сини ивици, както бяха избелели и пожълтели мустаците му - две щипки памук, бърсали йодна тинктура.

Някъде през девет стаи в десета, навярно в кухнята, капеше чешма - кап... кап... кап... водна рима до безкрайност.