Седмица

По всички сцени - с мъртви устни,
един неразгадан от нас датчанин
лежи. Завесите са спуснати,
останалото е мълчание...
Нима това е краят?
Лъжат
провинциалните актьори!
Той трябва да се вдигне, той е длъжен
да съедини разпадащата се история.
Защото оня стар въпрос все още
разтърсва атомните здания.
И принцове се лутат нощем.
И цялата земя под тях
е Дания.

Той не се провиква от хълмовете на големите теми ...
Авторът донесе своите първи стихове от една голяма равнина. Нейните сеитби го бяха научили на обич и надежда, нейните пътища му бяха дали жажда и порив.
из предговора на Иван Давидков

19 февруари, пред паметника на Левски

Плач на траурни гарвани
смътно
се надига отново във мене.
Ти си мъртъв.
Живеят безсмъртно
всички болки от стари измени.
Всяка история лее куршуми,
вдига бесилки всяка история,
за да направи
големите думи
недостижими
за малките хора.
А къкринският трънен венец
ти прилича...
Ти си предан,
предаден,
обесен
и стоиш със гранитно величие
в тази нощ,
в този град,
в тази песен ...
Капе от лампите жълта влага.
Светлината е толкова гъста -
просто няма
къде да избяга
от очите ти
поп Кръстю.

Посвещение

Там, където с въображение не се достига,
се отива със просто вървене.
И най-пъстрият сън, и най-странната книга
не са по-хубави
от нещата обикновени.

Хляб за гърлото, билки за раните
зреят могъщо и светло в земята.
Защото тя е, която храни
корените на чудесата.