В друг съпровод

Светът си търси нравствени опори
и значи е все още излечим...

Но чувате ли, лудият говори,
докато ние, свестните, мълчим!

Изповядвам ти шепотом дума една премълчана,
подарявам ти няколко трайни и прости неща:
място в моите сънища,
белег от моята рана,
лъкатушна пътечка до моята пътна врата.

Ето хляб, ето сол върху грубата дървена маса,
ето стол срещу стол...
Ритуалната хапка вземи:
споделения хляб, споделената болка - това са
наша вяра и клетва, че няма да бъдем сами!

Прибери се под свойта прокапала стряха,
разгреби пепелта и мъждивия огън стъкни...
Не по наша вина подраниха или закъсняха
най-обичаните жени!

Само китни дървета. Пороища. Сипеи кóси.
Разпилени по припеци бедни села.
Претоварени мулета. Скрип на разсъхнати óси.
Ниви - нейде в небето. Въртопи мъгла ...

Отболяваха дни. Дъжд ни кваси. И сняг ни снежи.
Телеграфите чукаха скръбни и весели вести ...
И когато гробът му трябваше да се премести,
аз съм носил ковчега.
Знам колко тежи.

Спиш трогателно нежна под товар от съдбовни
безразсъдства, събития и новини
върху топлата пепел на две световни
и на още двеста по-малки войни.
...
И от полюс до полюс, над вода и суша
вече никой не помни какво е война:
три милиарда човечество слуша
среднощното дишане на една жена.

Оглупяват ли всички, когато пораснат големи,
и каква е целебната билка за болни сърца?
Боже мой, колко дим и ненужни поеми,
колко страсти, които не раждат деца!

Ходят бабички едни такива -
чужди на утехи и лъжи.
Като стръкове из късна нива
коренче едничко ги държи.

Затова на псето хвърлят залък,
радват се на птици и деца,
като мислят, че това е зáлог
да увардят своите сърца.

В техните усмихнати очи
трепка светлинка неустрашима -
не достига им, кажи-речи,
само ангелската перушина.

Ала те присядат умълчани
и почти прекършени на две,
по престилки везат, по сукмани
сини и зелени цветове.

Та когато в дълъг път поемат,
готвят се из този дълъг път
свои простички цветя да вземат -
там цветя навярно не растат.

Защото Иван Николов е селянин.
Уравновесен, работлив, съзнателен - дори педантичен, - откъде ли черпи артистизъм да ни гледа тъй иронично и всепрощаващо зад блясъка на римуваните си очила?
... Иван Николов живя в един любовно-нелюбовен триъгълник - детството на село, града, Боженци ...
из предговора на Добромир Тонев