Соломоновият пръстен

Преди повече от четиринадесет години през ноември 1935г. бях написал като завършек на един пасаж от "Морал и оръжие" следната мисъл:"Ще дойде денят, когато два враждебни лагера ще застанат един срещу друг, въоръжени с такива средства за изтребление, които позволяват лесно и напълно да се унищожи противникът. Може да настъпи и такъв ден, когато цялото човечество ще бъде разделено на два враждебни лагера. Как ще се държим тогава, както зайците или както вълците? Съдбата на човечеството ще се реши заедно с отговора на този въпрос."

Тъпоумното трудово нервно бързане на модерния цивилизован човек, комуто липсва даже време, за да придобие истинска култура, е напълно чуждо на животните, Дори пчелата и мравката, давани като образец за трудолюбие, прекарват по-голямата част от деня в щастливо безделие, само че ние не виждаме тези лицемери, защото седят в кошера, когато не работят.

Трябва да ми повярвате: по никакъв начин аз не приписвам човешки качества на животните. По-вярно е, че правя обратното: показвам колко много животинско наследство и досега запълва човека.

Това, което сега птиците упражняват - използването на вятъра, точното преценяване на разстоянието и преди всичко точното познаване на местните ветрови условия и на всички места, където при дадена посока и сила на вятъра съществуват възходящи течения, въздушни ями и вихрови котли, всичко това не е унаследено, а е придобито индивидуално.
И какво ли не правят гаргите с вятъра. На пръв поглед изглежда като че ли вятърът си играе с птиците, както котка с мишка. Ролите обаче са разменени: птиците са тези, които играят с вятъра.

Пролетната буря пее в комина и старите борове пред прозореца на работната ми стая възбудено махат с клони и шумят. Внезапно някъде отвисоко дузина черни, капковидни, източени като снаряди тела се стрелват през сектора облачно небе на моя прозорец. Тежки като камъни, те падат, докато стигнат съвсем близо над върховете на дърветата, и изведнъж придобиват големи, черни криле, стават птици, леки перушинени топки, които бурята подхваща и отново ги изхвърля извън моето зрително поле.
Аз се доближавам до прозореца, за да наблюдавам своеобразната игра, която гаргите предприемат с бурята.