Пробойни в паметта

От цяла седмица вали, вали.
Като сподавян три години писък.
Липите заприличват на върби
и клоните им се докосват ниско.

Над мене се отцежда тишина,
ритмична като капки по стъклата.
И писъкът расте като вина,
като купчинка прах ... И няма вятър.

Провинциална гара

Годините въртят се като мелница,
часовникът отмерва повторения
и нощи се редуват с понеделници
на вечните си две работни смени.

И никой не изтръпва от очакване,
не стиска пръсти - за молитва сплетени.
А мислят - в отминаващите влакове,
че тъй живеят само боговете.

Старицата

Подскачат вените набъбнали, иглите,
терликът сив като мишле подскача.
И никаква тъга в очите, нито ситост.
Тя плаче и се смее, както плаче.

Тъй дълго на миндера е седяла,
че червеят как скърца не дочува.
Години кюнецът е чер, вратата-бяла:
и вечността такава ѝ се струва.

Земята е гира, висяща на моите глезени.

Благодаря ти за среднощното ми отчаяние
и за това, че мръзнах в предверието на света ти,
докато проумея
колко ледовете са красиви.

Загаси, Господи,
този безсмислен фенер - луната!
Моят любим е далече.
В одимените му стъкла
мислите ми се блъскат,
а се сипят
крилата на пеперуди ...

Тихо и самотно,
без да стъписва въздуха,
котката пресича пътя по посока залеза.
Козината ѝ е с цвят на свечеряване.

В дълбочината на нощта
захвърлените мисли си клокочат.
Циганките мият тротоара.
Сънят разтваря и синчеца на утехата.