Катерушки

Земята, поръсена с какаовия прашец на разбития прахоляк...

С тъп нож режеше облаците черният-пречерен комин на котелното...

... да седя съвсем тихо, престорена на пустош.

Защото дълбочината на локвата е най-краткото разстояние от земята до небето, бледосиньо, полюшващо се сред мътната, размита листовина, сред леките, къдрави вълнички, създавани от вятъра.

Вишните си шепнат край входовете.

След почивните си дни мама заминава за Москва. Побързай! Ние крачим, нерушимо плеплели пръсти.

Така си мърмори баба, докато наблюдава как пред процесията се движи малък погребален оркестър и позволява околните дворове да се напоят с хлипане.

Брашно се рее из кухнята, размесено със синкав дим от тигана, в който цвърчат мекички с извара.

Редките високи облаци изглеждаха като каймак върху синкавото мляко на небето.

- Ей я - извика той, задъхан от вятъра, - лети високо! - И посочи с пръст тъничкия бял конец на самолетната следа, също като онези, които се изнищват от бинт.

Веднъж вратата прозвънна и в тъмния коридор се навъси тишина.

Незабелязано по тясното шосе изпухтя прегърбен жълт автобус. Последният. Спря, високо въздъхна, проскърца с хармониката на отворилите се врати, не пусна никого навън. Бавно продължи пътя си към гарата, като остави каменната пещера ма спирката празна. И разноцветната мозайка по стените замъждука в полумрака в синьо, жълто и алено.

Баба повелително ни посочи две табуретки, настани ни до празната кухненска маса. А тя седна насреща ни, вкопчи ръце една в друга и прониза първо дядо, после мен с поглед шило изпод вежди, след което е много удобно да вденеш конец в отверстието.

Баба почти винаги се прикрива със сламата на Сякашнищонесееслучило...

И на лицето ѝ винаги е изписан мрачен ден преди дъжд.

Разчертала небето с покафенелите от ръжда лостове, с нямо предизвикателство, чак до облаците пред нас се извисяваше огромната стена-катерушка, една свръхширока и студена стълба. Тя делеше нашия живот на преди и след. За нас беше главозамайващо изпитание. С целия си страховит вид тя ни канеше да се откъснем от земята, превръщаше се в препятствие, което да преодолеем и да слезем от другата страна малко различни. Подхлъзнали се, но навреме стиснали желязото. Треперещи. Нагълтали се с вятър, изгубили страха.

Тя обгърна с мътен, празен поглед двора, забеляза ни, присви прокисващите вишни на очите си.

После се чуваше само шепот, размятани както дойде стъпки, глухо, тежко шляпащи по земята.

Беше безсмислено да им се обяснява, че всяка катерушка, щом се появеше в някой двор, се превръщаше в покана за схватка със страха. Рано или късно катерушката съобщаваше, че часът е настанал. Тогава нямаше път за отстъпление, защото инак сън не те хващаше. И ставаше необходимо още днес, спешно да се хванеш за лостовете и да избягаш от земята, от тревата и камъчетата, от шипковите храсти, от пейките, от зарязания край пътеката велосипед, от развълнувано протегнатите ръце. Вече бяха забравили, тези разплакани лелки с пухкави фланели на птици на гнева, че катерещият се нагоре неочаквано изпъкваше и ставаше единствен сред вятъра, листата, сред далечния шум от шосето. Като се катереше все по-нагоре, той все по-отчетливо се очертаваше на фона на високите перести облаци, на ясното топло небе, позлатено от слънцето.