С огън и меч

Ох, ако аз бях селяк, с камшик по белите плещи щях да те науча на ум и без поп щях да се наситя на твоята хубост — ако аз бях селяк, а не рицар!

Кой знае къде е тоя, когото бе избрала със сърцето си. Трябва вече да се е върнал от Сечта, може би е някъде в същата тая степ. Той ще я търси и ще я намери и тогава радост ще смени сълзите, веселие — тъгата, заплахите и тревогите ще отминат веднъж завинаги — ще дойде спокойствие и утеха.

Тъгата си е тъга, но я си пийни с нас медовина, защото няма нищо по-добро от нея срещу мъката. На чаша ще си спомним по-добри времена.

Степта шумеше сладко, от цветята лъхаха силни и упоителни аромати, червените глави на бодлите, пурпурните кичури на ливадарчето, белите перли на ветрогона и перата на пелина се навеждаха към нея, сякаш в това преоблечено казаче с дълги плитки, млечно лице и червени устни разпознаваха своя сестра девойка. И те се навеждаха към нея, сякаш искаха да кажат: „Не плачи, хубавице, ние също сме под Божието покровителство!“

Наглед е весело, а някаква тъга пари сред тая радост, наглед шумно, а колко е пусто, широко, просторно! С кон няма да го прекосиш, с мисъл няма да го прелетиш… освен да обикнеш тая тъга, тая пустош, тия степи и със закопняла душа да обикаляш из тях, да почиваш по техните могили, да слушаш гласа им и да му отговаряш.

Руменина изби по лицето й и от очите светеше гордост, защото тоя рицар щеше да й бъде мъж, а славата на мъжа пада върху жената, както светлината на слънцето върху земята.

А най-лошо от всичко са жените. Те докарват всекиго до гибел, понеже — запомни това — няма нищо по-коварно от жената. Човек и да старее, те пак го привличат…

— Не дай Боже хубостта да ми докара някое зло! — каза Елена. Но все пак тя се усмихваше, понеже възхищението на пан Заглоба приятно галеше женските й уши.

— Хубостта никога не докарва зло и аз съм най-добрият пример за това, защото, когато турците в Галац изгориха едното ми око и искаха да изгорят и другото, ме спаси жената на тамошния паша, и то заради необикновената ми хубост, остатъци от която още можеш да видиш, ваша милост.

Сякаш по него никога не са се мяркали гняв или ярост, или някакво друго зло чувство и тоя човек сякаш беше създаден само за любов и копнеж.

Любовта! — Ох, зная,
от болест по-зла е,
болестта минава.
Здрав ще съм. Но няма
любовта голяма
нивга да забравя.

„Ще ги преследваш — казваше свещеникът — като неприятели на вярата, на отечеството, като съюзници на неверниците, но ще им простиш като хора, които са причинили зло лично на тебе, от сърце ще им простиш и няма да си отмъщаваш. А когато направиш това, аз вече виждам, че Бог ще те зарадва, ще ти върне твоята любов и ще ти изпрати успокоение…“

Служеше на степите, на вихрите, войната, любовта и собствената си фантазия. Тая именно фантазия го отличаваше от другите грубиянски главатари и от цялата разбойническа сган, която мислеше само за грабеж и й беше все едно дали граби татари или свои. Богун вземаше плячка, но предпочиташе войната пред плячката, обичаше опасността заради собствения й чар; за песните плащаше със злато, стремеше се към слава и нищо друго не го интересуваше.

Любовта е като стрела, която пронизва неочаквано сърцето, и ето чувствувам острието й, при все че вчера сам не бих повярвал, ако някой ми кажеше това.