Балтимор

Мислех си, че зрелостта изглежда другояче. Че изчезва страхът.
Че свършва колебанието. Че нерешителността отстъпва мястото на абсолютното владеене на положението. Представях си, че някак естествено и безболезнено се установява своеобразен ред, в който съвсем точно се знае как да се отнасяме към всяка част от тялото си и към всяка своя мисъл.
Всъщност няма нищо такова. Променя се единствено това, че всички очакват много от вас.
И вече никой нищо не ви прощава заради младостта.

Няма нищо по-рисковано от големите изводи. И в романите, и в психотерапията.

Признак на зрелост ли е да нагаждаме поведението си спрямо околните, докато най-дълбоката ни вътрешна потребност да заплачем или да побеснеем, или да потънем в детско отчаяние си остане потисната? Израз на зрелост ли е да се преструваш, че не се страхуваш, когато изпитваш страх? Не може същността на зрелостта да е добре изразено спокойствие.

Като станеше следобед, струваше ни се, че денят е започнал поне преди три дни, толкова неща можеше да побере.

Бях абсолютно равнодушна, защото на този етап караницата ни не означаваше нищо, както и целувката. За това става дума. В един момент всичко е еднакво маловажно и почти едно и също. Единственото, което се променя, е стрелката върху часовниковия циферблат.

Приличахме на двама опитни актьори, които скромно празнуват тристотното си представление на малка камерна пиеска.

Отдавна не вярвам в случайности. Мисля, че съществува някаква последователност от събития, която ни води от едно място на друго. Неспособни да контролираме това движение, ние го наричаме случайност. Но, разбира се, нищо не е случайно.

Изкарвах разни черни боклучета от дупчицата на всяка буква и след това отстрани почиствах иглата. И така внимателно буква по буква. Първо големите букви, след това малките, после цифрите и препинателните знаци. След това идваше ред на четчицата. Тя премахваше всичко, което останеше след игличката. А после настъпваше мигът на крайното удоволствие, слагах лист в машината и проверявах резултата. Буквите се появяваха ясни, чисти и отчетливи.
Ако днес ви се прииска да ме сринете психически, достатъчно е да сложите пред мен няколко от тези неща: кутийка с лепило, комплект за почистване на пишеща машина, неизсъхнал орех, етикетчета за буркани ... Ако искате наистина да ме доубиете, това ще е напълно достатъчно.

Двамата с мъжа ми седим на масата и духаме в лъжиците с гореща сипа, аз му се усмихвам, както всяка жена трябва да се усмихва на съпруга си по време на хранене, изпълняваме ритуала на подай-ми-моля-те-солта, искаш-ли-още-малко-супа, какво-има-тази-вечер-по-телевизията, бих-могъл-малко-да-подремна-искаш-ли-и-ти и ето-ти-половината-вестник и всички са щастливи.

Никаква музика, която да захароса или джазира случката.

По някаква причина, която решително не съм в състояние да схвана, ви смятат за нормален само ако живеете в разрез с потребностите си.