Вечерята

Животът потече по-равно, по-приглушено, сякаш бях на парти, на което всеки бъбреше и ръкомахаше, без аз да мога да различа отделните гласове. Без върхове и спадове. Нещо си бе отишло. Всеки е чувал за хора, които губят обонянието си или усещането за вкус - за тях и най-превъзходното блюдо вече не значи нищо. Така понякога гледах аз на живота - като на чиния с топла храна, която малко по малко изстиваше. Знаех, че трябва да хапна, защото иначе ще умра, но нямах апетит.

Дали тези три милиона или шест милиарда бяха тук с някаква цел. Щом достигнах тая точка, изплуваха първите неприятни усещания. От определено разстояние се забелязваше единствено присъствието на хората, вече не и самите хора.

Не ми се ще да оставям погрешно впечатление - не ме е страх от хората като цяло, от хората като вид. Не, причината е различна. Тя се крие в нетрайния характер на всички тия човеци в своите всекидневни, къщи, блокове, квартали с устройствени планове, според които едната улица естествено води към следващата, единият площад се свърза с другия чрез булевард.

Човек би казал, че ровенето из гардероба не е признак за висока интелигентност. За мен обаче нещата стоят другояче. Именно глупавата жена би си въобразила, че няма нужда от помощ. „Понеже какво разбират мъжете от тия работи?”, би си помислила глупавата жена, след което би направила грешен избор.

Уговорките за недалечното бъдеще са предверие към ада.

Ако трябва да дам определение за щастие, то ще е следното: „Щастието си е самодостатъчно, няма нужда от свидетели.” Нещастните семейства – при това най-вече нещастните съпрузи в тези семейства – никога не биха се справили без външна намеса. Колкото повече свидетели, толкова по-добре. Нещастието винаги търси компания. Нещастието не понася тишината – не понася най-вече неловката тишина, която се възцарява, когато остане то само.

Имаше нещо в цялата тая тенденциозност малките имена, която винаги ми е била адски неприятна; седемгодишни хлапета да наричат баща си "Йорис", а майка си - "Вилма". Сбъркана непринуденост, която в края на краищата винаги се обръщаше срещу непринудените родители. Крачката от "Йорис" и "Вилма" до "Казах с фъстъчено масло, Йорис!" не бе голяма.

дори и да не влезеше във вестниците, историята щеше да се разпространи като петролен разлив, от уста на уста ...

Така де, когато в чужбина заговорят за Холандия, кой им е на устата? Рембранд. Ван Гог. Художниците. Единствената фигура в холандската история, която е направила пробив навън - ако мога да се изразя така, - е Ане Франк.

- Не се ли питате какво щеше да е населението на Земята, ако Втората световна война не се бе състояла? - изричах аз, докато пишех числото 55 000 000 на дъската. - Ако всички просто бяха продължили да си се чукат. Пресметнете го за следващия час.