София преди 50 години

Кореняците нямаха обичай да летуват и мъчно се решаваха да напуснат своята София, те можеха да отидат до Враждебна, да прекарат един ден до Горубляне, но вечерта се връщат „у градо“. За повече от един ден те се решаваха да отидат в някой от множеството манастири, които се намират в околността на столицата: Кокаленския, Германския, Кремиковския, Драгалевския, Люлинския Св. Крал или даже Рилския. Тогава те се отделяха от своята любима София за два или три дена. Но за пътуване до Варна и дума не ставаше.

Женските прякори са по-интересни и по-цветисти: Амишица, Белата Магда, Геврек Иванка, Гюзел Данка, Данка Шурулинката, Дебелата Атиненка, Демир Ана, ... Лигавата Гица, Мазна Магда, Миндер Митра, ... Филджан Таска, Църната Фона, Шекер Катина и пр.

Ами кой кореняк не си спомня за първия фабрикант на сапун в София? — думата ми е за Геле Сапунджията! По софийските улици един дръглив кон теглеше разхлопана мръсна талига. Геле следваше талигата и със своя глух и дрезгав глас крещеше: „Саапун за дъскииии!“ Геле сам фабрикуваше и разнасяше за продан тая сапунена каша, с която софиянки миеха подовете си. Той следваше винаги зад талигата, защото децата по махалите го задиряха и му правеха мизерии. Често трябваше да прибягва до лопатата, за да се отърве от немирниците.

Банкнотите бяха рядкост. За разменни монети си служехме с петачето (2 1/2 стотинки), рупчето (5 стотинки), гологана (10 стотинки), гроша (20 стотинки), сто пари (половин лев). После следваха левчета, двулевки и петолевки. Наполеонът беше златна тежка монета. За улеснение на населението Народната Банка издаде банкноти от двадесет лева. Те бяха жълти и на тях пишеше: „Б. Н. Банка плаща предявителю 20 лева злато.“ Тези банкноти имаха равностойност на днешния златен Наполеон. Понеже мнозина търговци не искаха да носят в джеба си тежкото злато, даваха по десет стотинки разлика на сарафите, за да заменят наполеоните с жълти банкноти, които се носеха по-удобно в портфейла.

Едва софиянци свикнаха с велосипедите, ето че им се готвеше нова изненада.
Една сутрин софиянци се запитваха:
— Видя ли файтона без кони?
— Как без кони?
— Е така, без кони върви. Дяволо го кара отизнетре.
Един столичен търговец, не мога да си спомня името му, беше докарал в София първия автомобил. Беше 1896 година. Едно червено високо купе, покачено на високо шаси с колела колкото колелата на днешните файтони, гумите от твърд каучук, без пневматици, моторът под седалището на шофьора, без предната част, без днешния радиатор, воланът отвесен, а самият кръг наподобява масичка.

И пак съм принуден да повторя това, що вече казах: старото трябва да отстъпи място на новото, но преди старото да изчезне, нека го фотографираме, да го опишем, да го нотираме и го вложим в нашите архиви. То ще ни потрябва, ако не нам, то непременно на идващите поколения.

Бих извършил опущение да не спомена нещо за столичната пожарна команда, за нейния шеф Спиро Костов и за неговите „тулумбаджии“. Казармата им беше в едно мизерно помещение на ул. Раковски, там гдето е днес салонът на д-р Лонг. Две или три пожарникарски коли, карани с коне, една стълба и около десетина двуколки с бурета за носене на вода. При пожар Спиро Костов със своя лъскав шлем, яхнал бяла кобила, предвождаше командата в лудешки кариер из столичните улици, под звуковете на тревожни сигнали на тръбача. Помощта му в борбата с огъня беше незначителна, но столичаните се стичаха да гледат и да слушат непрестанните сигнали на тръбача и лудото тичане на двуколките с буретата за вода. Пожарникарите-тулумбаджии бяха употребявани за всичко. Те бяха и метачи, те караха и погребалните коли, а по време на избори имаха да играят по-особена рол.

До тях е старата сладкарница "Роза" на Едуард Холчух. Кой днешен запасен генерал като юнкер не е ял пастите на Холчук? Кой от тях не е сънувал за хубавата прислужничка с голямата руса перука Роза, която даде и името на сладкарницата?

Тогава в София имаше много такива чайни: по ул.Витошка, по Алабинска, по пл.Св.Крал и на много други места. В тях се пиеше изключително чай. Сервираха чаша чай с лимон и захар за 10 стотинки или порция чай, т.е. голям порцеланов чайник съдържащ 3/4 литър чай за 30 стотинки. Качеството беше превъзходно. Отсетне тези чайни изчезнаха.

Тук-там няколко уединени сгради и ето ни пред "Шарения мост". 'Шарен", защото дървената му част е била нашарена с българския трицвет. Днешният Лъвов мост е построен през 1890.