Нима това е човек

Това беше наивна надежда, като всички надежди, които се основават върху твърде рязкото разграничение между доброто и злото, между миналото и бъдещето, но ние бяхме живели с нея... Защото не може да се мечтае с години, с десетилетия за един по-добър свят, без да си го представяш съвършен.

Дните ми бяха радостни и тъжни, но сега съжалявах и за едните и за другите, тъй много бяха наситени с живот. От тогавашния ми живот днес ми оставаше само колкото да търпя глад и студ: вече не бях достатъчно жив, за да съумея да посегна на живота си.

Тъй като нашият глад съвсем не беше онова чувство на човек, пропуснал едно ядене, така и начинът, по който студувахме изискваше друга дума. Ние казваме "глад", казваме "умора", "страх", "болка", казваме "зима", но това са други неща. Това са думи свободни, създадени и използвани от свободни хора, които живеят, радват се и страдат в своите домове. Ако лагерите бяха продължили да съществуват по-дълго, щеше да се роди един нов, суров език; такъв език е нужен, за да се обясни какво значи да се мъчиш цял ден на вятър, под нулата, само по риза, долни гащи и раирани затворнически дрехи от док - гладен, уморен, съзнаващ близкия си край.

Тогава за първи път установихме, че в нашия език липсват думи, които да изразят тази обида, това сриване на човека.