Сватбите на Йоан Асен

Те се гледаха в очи и разбираха, че съюзявайки се както някога, всеки и помогнал на себе си и може би узнаха тогава, както аз някога узнах за себе си, че в живота на владетелите има нещо, което е чест и все пак не е чест, има нещо, което е обич и все пак не е обич. И пак се прегърнаха.

Той се поклони и гласът му се препъна и падна в ушите ми.

Ако мога да оприлича нас двамата на дървеса, то аз съм трепетлика, а Йоан е дъб. Застанал е той, огромен и величествен на хълма си и не потрепва нито листо, нито клон се поклаща по него, каквато и силна буря да ехти. И знае той, че под клоните му има и сушина, и завет, и сянка за стада, и за люде, и знае още, че такъв го е направила природата и не иска да бъде друг.

Когато размишлявам, стигам до заключение, че никой никога не е водил битки за нищо друго освен за плячка или защита. Но людете обичат да започват войни в името на възвишени неща. Ако латинците искаха война и не се бояха от нас, биха я започнали в името на детската мъка и любов и поколенията щяха да получат още една легенда.

Затова пък те убиваха пред очите ми, поваляха, газеха с конете си и аз не зная сега, когато си припомням всичко отново и отново, да им благодаря ли, да се възхитя ли на воинската им опитност, или въобще да прокълна всяко кръвопролитие, което взема железните мишци от нивата, от ковачницата, от всеки миролюбив и честен занаят и поприще и ги хвърля в безумието.

Фра Джакомо се учудваше, че бързо чета, но това е един белег за смахнатост. Той се принуди да ме разпита за прочетеното и когато му разправих всичко от край до край, пак се учуди. Паметта е втори белег.