Съвършената

Синини от думи, рани от погледи...

И тези двамата се страхуват един от друг.
Странно нещо е човекът. От животни не се бои, от бедствия не се бои, а докосне ли оня, за когото копнее, разтреперва се като трескав... и му се иска да хукне, да се качи на някое дърво и да гледа мечтата си от безопасно разстояние... А после много нощи да сънува видяното...

Човекът е единственото същество, което може да обича себеподобен повече от себе си. Защото любовта е сътворяване на някого.

- Ще ти съобщя по вятъра. Или по прелетните птици.

- Свободата от себе си ни е дадена само посмъртно. Иначе тя е алхимия на невъзможното.

Колко много думи, за да скрият онова, което и двамата искат да им се случи! Колко много енергия, разпиляна в безсмислени обяснения! Седят един срещу друг, излъчванията им се смесват, завихрят се във вид на осмица. Пъстроцветна като дъгата, осмицата ги обгръща, връзва ги, придърпва ги един срещу друг, те се прегръщат хиляди пъти, а през цялото време дават вид, че уж безразлично се гледат, и само от време на време надигат празните си чаши и с жаждата на пустинник дочакват стекла се от дъното капка...
Непонятен ми е човекът! Идва на света праведен и откровен, а живее фалшиво, играе на криеница със себе си и се бои, че душата му що го изобличи! Тъй душата му още приживе се отделя от него. И все по-трудно става се тличи божието творение от механизмите, изобретени от човешкия ум.

Живеех, като че спя. Надявах се, че щом съмне, ще се случи онова, което очаквам.

В краен случай и сексът може да бъде любов, но светът познава по-красиви начини.

Защо най-често вярваш на онова, от което те е страх, човеко?!

Любовта ни променя повече от скръбта. Любовта не ни оставя надежда, че можем да я спасим. Защото тя е спасението. И когато я няма...

И досега предполагам, че сълзите са нещо като втечнени чувства, за които нямаме думи... И ги изхвърляме, за да се освободим от нещото, което ги е предизвикало.

Ако животът се интересуваше от нас толкова, колкото ние от него, каква чудна хармония щеше да настъпи - да ти е драго да я взривиш...

Всяка среща е навременна.

Вечерта настъпва отвсякъде. Сухо и топло време, с леки прохладни талази откъм околните планини. Средата на септември. Земята мирише на плодове, сухи треви и зрееща шума. Въздухът е просмукан от лека умора и от очакване на промяната - прихлупеното есенно небе, уютът на ограниченото от облаците пространство, дъждът разказвач...

За няколко дни вдигнаха малък параклис и аз останах да живея в него сама с иконата и кандилото.
Дълго до земята черно расо - едно за зиме и лете - кълчищена черга, възглавница, напълнена с вехти парцали, пънче вместо стол и паничка за всякакви ядива... Може да ви се вижда скромно, но това бе всичко, от което се нуждаех. Винаги след това се пазех да не придобия каквото и да е имане. Имаш ли повече, отколкото ти е нужно в момента, умът ти непрекъснато се раздвоява и за важните неща не ти остава никакъв ум. И това е така, защото бедността винаги ни е достатъчна, а богатството все ни е малко.

Светло е и толкова тихо, че далечният звук на влака се чува като тракане на отлитащ щъркел.

Както не знаят, че всяка случайност е всъщност нашата доведена до отчаяние необходимост от нещо.

Бяха тъй замаяни от религия, че не усещаха вярата.

Прошката е Боговото в човека.

От мене да помниш, керко, Бог е добър и дава на човека онези болести, за които в околната на човека природа има лековити води, треви или камъни.