Напускане на спомена

лятото нараства,
небето прибира дъжда си и остава само слънце.
тогава следобедите започват, без да имат ясен край.
топлината трайно се настанява в кожата ти.

привечер улиците те водят
някъде, където сладоледът се топи.

чупливо е да обичаш

трябва ли
да сложим морето в чаша
и облаците върху лист хартия,
да накараме слънцето
да слезе
в черно-бяла снимка,
да се приближим до нещо вечно,
за да го стопим
в минутите на своя живот?

не ме мислиш, не съм твой.

тя
живее с въпроси в очите,
цигара между пръстите,
с пъпка на цвете вместо сърце.
в очакване миналото да ѝ стори път

вали
равномерно, спокойно.
ние
скитаме по улиците без чадър,
дланите ни образуват площад.

по небето птици
висят на конци от светлина