вход, регистрирай се

Цитати

Въведени са общо 9096 цитата от 2275 заглавия.

Няма нищо по-угнетяващо за децата от безмълвната враждебност между родителите.
из "Ахилесова пета"
Само че такава беше природата на връзките: винаги имаше някакво неравновесие. Затова бе в реда на нещата да планираш емоционална стратегия, но тя не помагаше, когато земята зейне пред теб и твоите отбранителни войски се свлекат в пролом, който само допреди броени секунди не е бил отбелязан на картата.
из Единствената история от Джулиан Барнс
от NeDa, 14.07.19 в 11:14, Рейтинг: 0
… осъзнаването, че любовта, дори най-пламенната и най-искрената, поставена под напрежение, може да се вгорчи до смесица от жал и гняв.
из Единствената история от Джулиан Барнс
от NeDa, 14.07.19 в 11:05, Рейтинг: 0
Няма смисъл да разговаряме с Другите, ако не вярваме на каквото ни казват.
А новините, които не ни засягат пряко, ни разсейват.
- Би трябвало човек задължително да остарява на юг и близо до водата...
"Ама че свят! Какво толкова лошо ще се случи, ако, преди да правим нещо друго, първо се наспим добре?"
Къде ще бягаме, Ванилия?
- Ами не знам... някъде! Целият свят ли е покрит с възрастни?
Време е по-сериозно да се говори за читателя не само като за някакво средно аритметично, безлично същество.
Предполагам, че Борис Делчев изпитва някаква смъртна боязън, преди да започне да пише, макар че е професионален литератор. Захласът на вдъхновението се замества с изискванията на писмената реч. Той се страхува от думите, бои се от техния скрит смисъл, от тяхната непокорност и леконравие. В такива моменти граматическите правила го плашат, над него витаят стилистическите периоди и го предупреждават строго да ги спазва. От нещо пъстро и капризно, от нещо неочаквано живата реч се превръща в езиков дестилат. От артист на словото авторът става роб на условностите: фонтанът на критическата страст започва да намалява своята струя, импровизаторските изблици се заместват от една строга логическа постройка, на мястото на милото безредие идват геометрически линии, фразата започва да се измерва с педантична точност. И с това настъпва едно успокояване, от което живият изразителен стил не печели. Критикът сякаш се страхува да изпусне някоя по-агресивна дума, някоя по-засукана пословица, някоя самодоволна турска фраза. Речта получава една гладкост, която не винаги е привлекателна.
Но ако беше така лесна критиката, би имало толкова критици, колкото чуруликащи поети. А знаем, че те са толкова малко - представляват сръбно малко общество.
... Тобияш рече умилено, като гледам толкова доброта, ми се доплаква.
Паметта служи и за това, да превръща в случило се нещо, което не е било.
... През януари 2000 г. новопостроеният планетариум "Хейдън" в Ню Йорк предлагаше едно представление, озаглавено "Паспорт за Вселената", което отвеждаше посетителите на виртуално пътешествие от планетариума до края на космоса. По пътя зрителите разглеждаха Земята, после Слънчевата система, а след това виждаха как стоте милиарда звезди на галактиката Млечен път на свой ред се свиват до едва забележими точици върху купола на планетариума.
Месец след откриването получих писмо от един професор по психология от Бръшляновата лига, който бе специалист по нещата, каращи хората да се чувстват незначителни. Изобщо не знаех, че човек може да се специализира в подобна област. Той искаше да анкетира посетителите преди и след мероприятието, оценявайки дълбочината на депресията им след като са изгледали представлението. "Паспорт за Вселената" , пишеше той, бил предизвикал у него най-драматичното усещане за дребност и незначителност, което бил изпитвал някога.
Всеки път , когато видя представлението, аз се чувствам жив, въодушевен и свързан. Чувствам се и голям при мисълта, че онова, което става в 1,2-килограмовия човешки мозък, ни дава възможност да проумеем мястото си във вселената.
Понякога забравям и че могъщите хора рядко правят всичко по силите си, за да помогнат на онези, които не могат да си помогнат сами.
От време на време забравям тези неща, защото колкото и голям да е светът - в сърцата ни, умовете ни и огромните ни дигитални карти, - вселената е още по-голяма; потискаща мисъл за някои, но за мен освобождаваща.
А сега си представете един свят, в който всеки и най-вече хората с власт и влияние, има по-широко виждане за нашето място в космоса. При такава перспектива проблемите ни ще се смаляват - или изобщо няма да възникват, - а ние ще прославяме нашите земни различия, избягвайки същевременно поведението на предшествениците ни, които са се избивали едни други заради тях.
И все пак космическият поглед си има скрита цена. Когато изминавам хиляди километри, за да прекарам няколко мига в бързо преминаващата сянка на Луната по време на пълно слънчево затъмнение, аз понякога губя от поглед Земята.
Когато спирам и се замислям за нашата разширяваща се вселена, с нейните галактики, раздалечаващи се шеметно една от друга, вградени във вечно разширяващата се четириизмерна тъкан на пространството и времето, понякога забравям, че неизброими хора вървят по тази Земя без храна или подслон и че неизмерно много от тях са деца.
И все пак от време на време дори ученият не успява да се отърве от усещането, че периодичната таблица е някаква менажерия от уникални животни, измислени от д-р Сюс. Как иначе да повярваме, че натрият е силноактивен отровен метал, който може да се реже с нож за масло, докато чистият хлор е миризлив смъртоносен газ, и все пак събрани заедно, двете вещества образуват натриев хлорид - безобидно, биологически необходимо съединение, по-познато като готварска сол? Ами водородът и кислородът? Единият е избухлив газ, а другият подклажда бурно горене и все пак двата заедно образуват течна вода, която потушава огъня.
Една прочута снимка, направена през 1990 г. от космическия кораб "Войъджър 1" непосредствено отвъд орбитата на Нептун, показва колко невзрачно изглежда Земята от далечния космос - една "бледа синя точица", както я нарече американският астрофизик Карл Сейгън. И това е великодушно казано. Без надписа отдолу може изобщо и да не разберете, че тя е там.
Междупланетното пространство е толкова непразно, че Земята, пътуваща по своята орбита с 30 км/сек, си пробива път през стотици тонове метеори на ден - повечето от тях не по-големи от песъчинка. Почти всички те изгарят в земната атмосфера, блъсвайки се във въздуха с толкова много енергия, че останките им се изпаряват при контакта. Нашият крехък вид се е развил под тази защитна преграда.
Науката не е само въпрос на виждане, а и на измерване, за предпочитане с нещо различно от собствените ви очи, които са неразривно сързани с багажа от мозъка ви. Този багаж най-често се състои от раница от по-ранни идеи, по-късни представи и чиста проба предубеждения.
В днешно време хората знаят цената на всичко, но не знаят стойността на нищо.
"-Ех, колко е хубаво да се живее!-провикна се Пипи и протегна краката си,докъдето можеха да стигнат."
"Има време за всяко нещо. Да. Време за събаряне и време за градене. Да. Време за мълчание и време за говорене."
Интересуват се как си прекарвам времето. Казвам им, че понякога просто седя и мисля. Но не им казвам за какво. Карам ги да си блъскат главите. Казвам им, че понякога ми е приятно да вдигна глава, ей така, и да ловя дъждовните капки с езика си.
...Но красотата, истинската красота свършва там, където започва интелигентността. Интелектът сам по себе си е вече едно допълнение и затова нарушава хармонията на всяко лице. Започне ли да мисли човек, лицето му веднага се превръща само в нос или само в чело, или в някаква друга подобна уродливост. Вземи изтъкнатите представители на която щеш хуманитарна наука. Колко са противни...
"... ние не можем да понасяме у хората недостатъците, които притежаваме сами."
— Чакай да помисля — каза Пипи. — Може да пишеш така: „Помогнете ни, инак ще загинем. Без енфие два дни изнемогваме на този остров.“
— Но, Пипи, как ще пишем такова нещо — упрекна я Томи. — Това не е вярно.
— Кое именно? — попита Пипи.
— Не може да пишем „без енфие“.
— Тъй ли? — учуди се Пипи. — Ти имаш ли енфие?
— Не — отговори Томи.
— А Аника има ли енфие?
— Не, разбира се, но …
— А аз имам ли енфие? — продължаваше Пипи.
— Не — възрази Томи, — но ние изобщо не употребяваме енфие.
— Да, именно затова искам и да напишеш: „Без енфие два дни…“
— Сигурен съм, че ако го напишем, хората ще помислят, че употребяваме енфие — упорствуваше Томи.
— Слушай, Томи — каза Пипи, — отговори ми на един въпрос: кои хора най-често остават без енфие? Онези, които го употребяват или тези, които не го употребяват?
— Тези, които не го употребяват, разбира се — отговори Томи.
— Е, тогава какво се опъваш? — заключи Пипи. — Пиши, каквото ти казвам.
Коровиев и Азазело бяха свалили фраковете до масата, редом с тях седеше, разбира се, и котаракът, който не беше пожелал да се раздели с папийонката си, въпреки че тя се беше превърнала направо в мръсна дрипа. Маргарита с олюляване отиде до масата и се опря на нея. Воланд пак й направи знак да се приближи и да седне до него.
— Е, много ли ви измъчихме? — попита Воланд.
— О, не, месир — отвърна, но едва чуто Маргарита.
— Ноблес оближ — обади се котаракът и наля на Маргарита някаква прозрачна течност във винена чаша.
— Водка ли е? — попита тихо Маргарита.
Котаракът подскочи на стола от обида.
— Но моля ви, кралице — изхриптя той, — как бих си позволил да налея на една дама водка? Това е чист спирт!
"-Все още съм луда. Толкова е приятно под дъжда. Страшно обичам да се разхождам, когато вали.
-Не мисля,че на мен би ми харесало - каза той.
- Може да ти хареса ако опиташ.
- Никога не съм опитвал.
Тя облиза устните си.
-Дъждът дори има приятен вкус.
-Какво, искаш да опиташ всичко поне веднъж, така ли? - попита той
-Понякога и два пъти."
Когато често се срещаме с дадени хора, те стават част от живота ни. И като станат част от живота ни, започват да се опитват да го променят. И се сърдят, когато не правим това, което те изискват от нас. Понеже всеки си мисли, че знае как другият трябва да живее живота си, но всъщност никой не знае как трябва да живее своя собствен.
из Алхимикът от Паулу Коелю
от gergan75, 22.04.10 в 19:54, Рейтинг: 9
Недей да се поддаваш на отчаянието. Това ще ти попречи да говориш със сърцето си. Само едно нещо прави мечтата невъзможна: страхът от неуспех.
из Алхимикът от Паулу Коелю
от gergan75, 22.04.10 в 22:49, Рейтинг: 9
"- Да се обвържеш ли?
- Разбира се - потвърди лисицата.- За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света..."
"С цялата си несигурност, в едно съм сигурен: под най-горния пласт на своята слабохарактерност хората искат да бъдат добри и да ги обичат. Повечето им пороци практически са опит да стигнат по най-късия път до обичта. Стигне ли човек до смъртта, нищо, че е бил може би способен, с влияние, гениален, умира ли необичан, животът му положително изглежда провал, а самата смърт — смразяващ ужас. И ми се струва, че ако вие или аз трябва да избираме между два пътя на мисълта и действието, длъжни сме да помним, че ще умрем, следователно нека се опитаме да живеем така, че нашата смърт да не носи облекчение на света."
из На изток от Рая от Джон Стайнбек
от gergan75, 22.04.10 в 22:40, Рейтинг: 8
"Когато едно дете за първи път изобличи възрастните, когато в сериозната му главица за първи път се вмъкне истината, че възрастните не са божествено всезнаещи, че преценките им не винаги са мъдри, а мисленето правилно и присъдите справедливи, неговият свят изведнъж се оказва в паническа пустота. Боговете се катурват, сигурността изчезва. И което е най-важното: боговете не падат постепенно, а с трясък, стават на парчета или потъват дълбоко в зеления жабуняк. Непосилна работа е да ги издигаш наново, те вече никога не изпускат същия блясък. И светът на детето никога повече не възвръща предишната си цялост. Мъчително е такова израстване."
из На изток от Рая от Джон Стайнбек
от gergan75, 22.04.10 в 21:38, Рейтинг: 8
"Но очите са слепи? Човек трябва да търси със сърцето си."
"Аз не говоря за самите неща, сър. Говоря за смисъла на нещата. Седя тук и зная, че живея."
В същия миг в кабинета влезе жена с униформена куртка и фуражка, с черна пола и платненки. От чантичката на колана си жената извади бяло квадратче и тетрадка и попита:
- Тука ли е "Вариете"? Светкавична. Разпишете се.
Варенуха драсна в тетрадката на жената някаква заврънкулка и щом вратата хлопна подире и, разпечати квадратчето.
Като прочете телеграмата, той премига и подаде квадратчето на Римски.
В телеграмата пишеше следното: "Ялта "Вариете" Москва Днес единайсет и половина криминалната милиция се яви кестеняв горнище пижама панталон без обувки психопат се представя Лиходеев директор "Вариете" Пратете светкавична ялтенска милиция къде директорът Лиходеев."
- Те ти, булка, Спасовден! - възкликна Римски и добави - Още една изненада!
...в света винаги има двама души,които се търсят било сред пустинята,било в големите градове. А когато се открият и очите им се срещнат, миналото и бъдещето вече изгубват всякакво значение, съществува само този момент и тая невероятна увереност, че всички неща под слънцето са написани от една и съща Ръка. Ръката,която събужда Любовта и която е създала сродна душа за всеки,който работи,почива и търси съкровища под слънцето. Защото, ако не беше така,мечтите на човешката раса нямаше да имат никакъв смисъл.
из Алхимикът от Паулу Коелю
от gergan75, 22.04.10 в 21:29, Рейтинг: 7
Най-хубавите книги, осъзна той, ти казват онова, което вече знаеш.
из 1984 от Джордж Оруел
от zuzi, 21.06.11 в 21:38, Рейтинг: 7
Обичам да я гледам , когато се събужда. Започваш да разбираш, че си истински влюбен, когато искаш да се събуждаш до някого по-силно, отколкото да заспивате заедно
из 18% Сиво от Захари Карабашлиев
от Дина, 12.04.10 в 14:38, Рейтинг: 7