вход, регистрирай се

Цитати

Въведени са общо 10132 цитата от 2478 заглавия.

Смешното е човешки порок; животните влагат в своите постъпки само сериозност.
из Грехът на чокоина от Михаил Садовяну
от NeDa, 22.11.20 в 22:05, Рейтинг: 0
Ако някой е изпитал какво значи да приемаш подаяния, това ще остане в душата му за цял живот като клеймо.
из Гроздовете на гнева от Джон Стайнбек
от Elektra_, 19.11.20 в 23:49, Рейтинг: 0
Опитваше се да се накаже с едно добро дело и да се освободи от престъплението си. Както някой дава пари на просяк , за да може най-сетне да изяде пастата, заради която другият не е имал хляб.
из Семейни връзки от Кларис Лиспектор
от NeDa, 15.11.20 в 22:00, Рейтинг: 0
Трябваше да се спасява църквата "Св. Богородица" в Асеновград, където според плана точно през нея минаваше шосето. А там е запазен един от най-хубавите наши резбарски иконостаси.
Когато започнах изследванията на възрожденското изкуство, в мен се роди идеята да популяризирам и онези, не особено известни, от тях, които според възможностите и силите си са допринесли за пробуждането на народа ни, за осъществяването на народностния ни идеал. Реших да ги събера в една книга и да нарисувам техните образи. В нея включих около 200 имена - българи, които са жертвали целия си живот и са го посветили на служението на България. Книгата, моята първа книга, издадох през 1936 г. и я назовах "Трем на българското Възраждане"...
Данните за тях, които дадох там, са кратки - най-съществените, най-запомнящите се.
Спомням си с удоволствие как попаднах на една църква в с. Студена, абсолютно никому неизвестна. Това бе през 1935 г., когато летувах там, вече семеен. В самото село, върху един от крайните хребети на Голо бърдо, бе притулена в дърветата и зреленината една малка, забележителна църквица - "Св. Георги".
Казах вече, че по времето на моята младост изкуствознанието правеше едва първите си стъпки. Споменах за някои откъслечни статии и отделни изследвания, но по-нататък оставаше огромен материал - непроучен, неизвестен за нашата история на изкуството. И аз се отдадох именно на това. Бях си направил един свой план и започнах системно да се занимавам с проучванията и да разширявам постепенно обсега им. Но какви бяха условията в онези времена - 20-те, 30-те години? Трябваше да се пътува пеш или най-много на някой конски самар. Нямаше шосета, нямаше хотели, нямаше как да се пренасят материалите. Но ми е правило страшно голямо удоволствие да вървя по пътеките само с раницата и фотоапарата, които бяха двамата ми неразделни приятели. И да видите как цъфтят сливите, ябълките, да видите как цъфтят ливадите, да чуете чучулигите, да чуете косовете! Това ме е карало по-бързо да вървя, по-бързо да стигна там, за където съм тръгнал. Хващаше ме някаква треска, когато отивах към църква или манастир. Трудно е да се открие кога е строена една църква, трудно е да се открие авторът на едни икони. Но съм си тръгвал задоволен, когато успявах да изчерпя повече материал от този паметник.
В живота си съм имал една неотменима житейска задача - да издирвам старите наши майстори - образописци, резбари и строители, да проучвам българското възрожденско изкуство.
Един художник трябва да е поет - не е ли, той е загубен.
В гимназията в Шумен учител по литература беше Георги Попиванов. С него десетки пъти в неделните дни обикаляхме шуменските села, късето той събираше диалектни думи. По-късно ги издаде в Академията на науките. Аз пък се запознавах с някои от селските църкви, които се срещаха по-рядко. Населението в този край беше предимно турско.
При едно отиване в село Върбица намерихме в старата църква неизвестен екземпляр от книгата на Софроний Врачански "Неделник". На първия лист той беше нарисувал своя собствен портрет с акварел. Това беше много ценна находка, която направи сензация в Шуменския музей, където предадох книгата на съхранение. Този портрет на Софроний Врачански използвах в книгата си "Трем на българското Възраждане".
Както моите интереси, така и на мнозина от състудентите ми не се ограничаваха само в учебната програма на Академията. Посещавахме редовно и лекциите в Университета, за да слушаме на първо място проф. Шишманов.
***
Лекциите на проф. Шищманов бяха забележително явление в културния живот на България. Той омагьосваше своите слушатели. Какво ли не засягаше в своите речи! Говореше тихо, почти не четеше, само поглеждаше в едни листчета, но мисълта му беше бистра, бързоструйна, ненарушавана от най-малки задръжки. Още тогава ми правеше силно впечатление неговият чист български език, без примеси, без чуждици. Проф. Шишманов не вмъкваше в речта си чужди думи, за да бъде тази реч, според снобите, звучна, цветиста, "интелигентска". Освен това той говореше съвсем просто, без езикови усложнения, та мислите му бяха ясни и запомнящи се. Залата беше препълнена до краен предел, коридорът пред нея - претъпкан, по стълбището натрупани редици. Но пълната тишина, като при някакво свещенодействие, позволяваше неговият тих глас да стигне и до крайните ъгли.
През годините на войната вековният Лонгоз между Величково и Нова Шипка беше изсечен. Едни смятаха, че това е заради шопите, които идваха от своите бедни западни краища без земя, други - че на немците им трябвала ясенова дървесина за приклади. Тук действително растеше главно ясен, и то стар, хубав, с чиста и гладка дървесина.
из Шаячни момчета от Андрей Германов
от NeDa, 13.11.20 в 18:07, Рейтинг: 0
Млад съм бил и не съм разбирал, че това е сиропът на властта. и той е сладък на всички възрасти.
из Шаячни момчета от Андрей Германов
от NeDa, 13.11.20 в 18:04, Рейтинг: 0
Туй беше раят! Аз се скитах
и за да съм съвсем във рая
аз райска ябълка опитах...
Сред глъчката и сред шума
разбрах случайно най-накрая,
че тук ѝ казвали хурма...

из "Кавказки пазар"
из Границата на снега от Андрей Германов
от NeDa, 11.11.20 в 21:37, Рейтинг: 0
Границата на снега

Все още слънцето сияеше
между зелените треви,
все още вятър се стараеше
под облак лъч да улови,
все още весели нехаехме,
но с малък намек за тъга
далеч от нас ни чака, знаехме,
снях... Границата на снега.

Как почна всичко? Рядко ръсеше
нетраен и нехаен дъжд,
и някой жълти листи късаше
по цели стиски наведнъж,
горите бронзови пустуваха,
син дим огъваше снага,
оловени реки пътуваха
към границата на снега.

Ах, безконечността, отворена
за северната хладина!
Над сведения връх и корена
мъгла раздипляше платна -
опряхме в нея и застинали
видяхме рязко от брега
да става бяло. Бяхме минали
през границата на снега!

Такава делнична история!
И смешно беше, ако щеш.
ала печална алегория
ни сепна в белия трептеж,
смълчахме се, по-мъдри ставахме
и как разбирахме сега,
как топлинката оценявахме
зад границата на снега!
из Границата на снега от Андрей Германов
от NeDa, 11.11.20 в 21:30, Рейтинг: 0
Зелена вечер

Слизат във топлата вечер пъстрите крави по хълма.
Люшкат се сито звънците, капе в жълтурчета мляко.

Някъде слънцето пада, гасне гората голяма
и под ели като гугли сбират се първите сенки.

Светва светулка. Спокойно с нишчица златна тропосва
сладкия шепот на здрача, падаш над тебе и мене...
из Като въздишка от Андрей Германов
от NeDa, 11.11.20 в 15:25, Рейтинг: 0
Тревата между плочите узря,
полегна по изстиващия камък
и китките сега са златен пламък
на светлината есенно-добра.

Така съм уморен! Сега навън
ще се покаже сърпът на луната
и ще се сринат като сняг стадата
със дъх на вълна, в облаци от звън.
из Взривна зона от Андрей Германов
от NeDa, 10.11.20 в 22:29, Рейтинг: 0
Тя имаше слабост към всички хора, умеещи нещо в съвършенство.
Октомври

Откарани са вече шамандурите
и пъстрите печурки на чадърите
и лодките със гръцки имена.
Оградите на евините плажове
са разковани. И помежду дъските
минават с вятъра крадливи погледи.
Напразно. изравняват се трапчинките,
където са присядали момичета,
и само тук-там зад далечни камъни
далечни смътни фигури златеят
като огромни плодове.
Зад дюните
все по-отсечени, по-зли, по-режещи
се носят остри, недоволни крясъци.
Внезапен вятър в миг развява вестници,
затишие. Прииждат сиви облаци,
заръсва дъжд... и плажът опустява.
Морето става черно, зло. И сриват се -
със крясъци,
със писъци,
на орлици,
стопаните на пясъчните плажове -
настръхналите недоволни гларуси...
из Азбука от Андрей Германов
от NeDa, 01.11.20 в 18:38, Рейтинг: 0
Боженци ми дава тишина и ясна мисъл. Там денят и нощта са три пъти по-дълги от софийските и има време за всичко. Вероятно има и малко илюзия, че не всичко е толкова стремително и преходно...
В днешно време хората знаят цената на всичко, но не знаят стойността на нищо.
"-Ех, колко е хубаво да се живее!-провикна се Пипи и протегна краката си,докъдето можеха да стигнат."
...Но красотата, истинската красота свършва там, където започва интелигентността. Интелектът сам по себе си е вече едно допълнение и затова нарушава хармонията на всяко лице. Започне ли да мисли човек, лицето му веднага се превръща само в нос или само в чело, или в някаква друга подобна уродливост. Вземи изтъкнатите представители на която щеш хуманитарна наука. Колко са противни...
"Има време за всяко нещо. Да. Време за събаряне и време за градене. Да. Време за мълчание и време за говорене."
Интересуват се как си прекарвам времето. Казвам им, че понякога просто седя и мисля. Но не им казвам за какво. Карам ги да си блъскат главите. Казвам им, че понякога ми е приятно да вдигна глава, ей така, и да ловя дъждовните капки с езика си.
"... ние не можем да понасяме у хората недостатъците, които притежаваме сами."
— Чакай да помисля — каза Пипи. — Може да пишеш така: „Помогнете ни, инак ще загинем. Без енфие два дни изнемогваме на този остров.“
— Но, Пипи, как ще пишем такова нещо — упрекна я Томи. — Това не е вярно.
— Кое именно? — попита Пипи.
— Не може да пишем „без енфие“.
— Тъй ли? — учуди се Пипи. — Ти имаш ли енфие?
— Не — отговори Томи.
— А Аника има ли енфие?
— Не, разбира се, но …
— А аз имам ли енфие? — продължаваше Пипи.
— Не — възрази Томи, — но ние изобщо не употребяваме енфие.
— Да, именно затова искам и да напишеш: „Без енфие два дни…“
— Сигурен съм, че ако го напишем, хората ще помислят, че употребяваме енфие — упорствуваше Томи.
— Слушай, Томи — каза Пипи, — отговори ми на един въпрос: кои хора най-често остават без енфие? Онези, които го употребяват или тези, които не го употребяват?
— Тези, които не го употребяват, разбира се — отговори Томи.
— Е, тогава какво се опъваш? — заключи Пипи. — Пиши, каквото ти казвам.
Коровиев и Азазело бяха свалили фраковете до масата, редом с тях седеше, разбира се, и котаракът, който не беше пожелал да се раздели с папийонката си, въпреки че тя се беше превърнала направо в мръсна дрипа. Маргарита с олюляване отиде до масата и се опря на нея. Воланд пак й направи знак да се приближи и да седне до него.
— Е, много ли ви измъчихме? — попита Воланд.
— О, не, месир — отвърна, но едва чуто Маргарита.
— Ноблес оближ — обади се котаракът и наля на Маргарита някаква прозрачна течност във винена чаша.
— Водка ли е? — попита тихо Маргарита.
Котаракът подскочи на стола от обида.
— Но моля ви, кралице — изхриптя той, — как бих си позволил да налея на една дама водка? Това е чист спирт!
"-Все още съм луда. Толкова е приятно под дъжда. Страшно обичам да се разхождам, когато вали.
-Не мисля,че на мен би ми харесало - каза той.
- Може да ти хареса ако опиташ.
- Никога не съм опитвал.
Тя облиза устните си.
-Дъждът дори има приятен вкус.
-Какво, искаш да опиташ всичко поне веднъж, така ли? - попита той
-Понякога и два пъти."
Недей да се поддаваш на отчаянието. Това ще ти попречи да говориш със сърцето си. Само едно нещо прави мечтата невъзможна: страхът от неуспех.
из Алхимикът от Паулу Коелю
от gergan75, 22.04.10 в 22:49, Рейтинг: 9
Когато често се срещаме с дадени хора, те стават част от живота ни. И като станат част от живота ни, започват да се опитват да го променят. И се сърдят, когато не правим това, което те изискват от нас. Понеже всеки си мисли, че знае как другият трябва да живее живота си, но всъщност никой не знае как трябва да живее своя собствен.
из Алхимикът от Паулу Коелю
от gergan75, 22.04.10 в 19:54, Рейтинг: 9
"- Да се обвържеш ли?
- Разбира се - потвърди лисицата.- За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света..."
"С цялата си несигурност, в едно съм сигурен: под най-горния пласт на своята слабохарактерност хората искат да бъдат добри и да ги обичат. Повечето им пороци практически са опит да стигнат по най-късия път до обичта. Стигне ли човек до смъртта, нищо, че е бил може би способен, с влияние, гениален, умира ли необичан, животът му положително изглежда провал, а самата смърт — смразяващ ужас. И ми се струва, че ако вие или аз трябва да избираме между два пътя на мисълта и действието, длъжни сме да помним, че ще умрем, следователно нека се опитаме да живеем така, че нашата смърт да не носи облекчение на света."
из На изток от Рая от Джон Стайнбек
от gergan75, 22.04.10 в 22:40, Рейтинг: 8
"Когато едно дете за първи път изобличи възрастните, когато в сериозната му главица за първи път се вмъкне истината, че възрастните не са божествено всезнаещи, че преценките им не винаги са мъдри, а мисленето правилно и присъдите справедливи, неговият свят изведнъж се оказва в паническа пустота. Боговете се катурват, сигурността изчезва. И което е най-важното: боговете не падат постепенно, а с трясък, стават на парчета или потъват дълбоко в зеления жабуняк. Непосилна работа е да ги издигаш наново, те вече никога не изпускат същия блясък. И светът на детето никога повече не възвръща предишната си цялост. Мъчително е такова израстване."
из На изток от Рая от Джон Стайнбек
от gergan75, 22.04.10 в 21:38, Рейтинг: 8
—Да излязат ония планети от миналия час—каза учителят.
Тези планети бяхме Живко, Сретен и аз.
—Ти,Живко,както е известно,си Слънцето.Застани тук и тихо,мирно и спокойно се върти около себе си!
—Ти,Сретене,също ще се въртиш около себе си,но въртейки се около себе си,ще тичаш и около Живко,който,както знаеш,представлява Слънцето.
След това постави и мен на мястото ми.
—Ти си Луната.Ти първо ще се въртиш около себе си.Въртейки се около себе си,ще се въртиш и около Сретен,а заедно с него ще се въртиш и около Слънцето,тоест около Живко.
Той взе пръчката и застана встрани като звероукротител.И започна под негово ръководство едно въртене,едно тичане—бог да ти е на помощ.Върти се Живко около себе си,върти се бедният Сретен около себе си и около Живко,въртя се и аз около себе си и около Сретен и двамата заедно тичаме около Живко.Още преди да направим както трябва първия кръг,и на тримата ни се зави свят и се сгромолясахме на земята.Най-напред паднах аз в качеството си на Луна,върху мен се стовари Земята,а върху нея—Слънцето.
из Автобиография от Бранислав Нушич
от AVIS, 17.09.10 в 22:21, Рейтинг: 7
"Обичаш ли някого, ти просто го обичаш и нямаш ли какво друго да му дадеш, пак му даваш обич. "
из 1984 от Джордж Оруел
от leonoel, 21.12.11 в 8:34, Рейтинг: 7
И аз лесно бих простила неговата гордост, ако не беше засегнал моята.
Обичам да я гледам , когато се събужда. Започваш да разбираш, че си истински влюбен, когато искаш да се събуждаш до някого по-силно, отколкото да заспивате заедно
из 18% Сиво от Захари Карабашлиев
от Дина, 12.04.10 в 14:38, Рейтинг: 7
Когато всички дни станат еднакви, това означава, че хората са престанали да забелязват хубавите неща в живота.
из Алхимикът от Паулу Коелю
от gergan75, 22.04.10 в 19:59, Рейтинг: 7
—Макар че ти иначе си магаре,Живко,сега ще представляваш Слънцето.Земята ще бъде както и друг път главата на Сретен,а за Луна ще ни послужи ето този малкият,от втория чин.
Този малкият от втория чин бях аз.
—Когато Слънцето е там,където е сега Живко,а Земята там,където е Сретен,и Луната там, където е тоя малкият,тогава Слънцето изпраща своите лъчи и осветява и Земята,и Луната.Така ли е?
Всички мълчат, понеже не могат да разберат как Живко осветява и с какво осветява.
— Обаче в своя път около Слънцето Земята се оказва в един момент между Слънцето и Луната,ето така!Сега,както виждате,тоя главчо Сретен е засенчил оня малкия и Живковата светлина не може да го освети.Вследствие на това настъпва лунно затъмнение.Разбрахте ли?
—Аз не разбрах—промърмори Живко,източникът на светлината.
Обстоятелството,че не е разбрал точно този,който трябва да даде светлина на другите,разгневи учителя и той му плесна такъв шамар,че бедният Живко получи,изглежда,съвсем нагледна представа за затъмнението,защото веднага добави,мигайки с очи:
—Сега разбрах!
И разбра не само той.Всички ние си изяснихме защо тоя раздел от географията се нарича физическа география.
из Автобиография от Бранислав Нушич
от AVIS, 17.09.10 в 22:15, Рейтинг: 7