вход, регистрирай се

Цитати

Въведени са общо 8469 цитата от 2108 заглавия.

През земята ни мина болярин - богат, самонадеян и смел. Тежко имане носеше той, наследено от далечни, забравени прадеди: девет ковани сандъка с одежди, везани със злато и слънце, девет чимширови ракли с нанизи, топени в багрите на първата дъга, една златокована ръка, една жадна душа, живяла някога в дъното на коралово море, и едно неспокойно сърце... тъй би трябвало да почва приказката за Иван Милев, ако някой поиска да пише приказка за него.
Сирак Скитник, 1929
из Иван Милев 1897-1997 от Ружа Маринска
от NeDa, 25.06.17 в 10:44, Рейтинг: 0
Преди седем години Милев слезе от малък балкански град, за да ни изненада и образова със свежестта на декоративната си поезия.
Любомир Пипков, 1927
из Иван Милев 1897-1997 от Ружа Маринска
от NeDa, 25.06.17 в 8:46, Рейтинг: 0
Да носиш в очите си неугасващия празник на всички цветове, на всички светлини и сенки - земни и небесни, - да участваш непрестанно в тяхната преливна и неуловима игра, да потъваш в магията на тия лъчезария подобно на ония чудотворци, които ловят от въздуха нечувани от никой друг звуци и съзвучия, за да правят от тях симфонии, сонати, рапсодии, хорали - нима това не е непостижимо щастие, пред което всичко друго добива вкус на пепел?

Константин Константинов,
"Път през годините", София, 1962
из Иван Милев 1897-1997 от Ружа Маринска
от NeDa, 25.06.17 в 1:14, Рейтинг: 0
Четките паднаха от ръцете му твърде рано.
Анна Каменова, 1929
из Иван Милев 1897-1997 от Ружа Маринска
от NeDa, 25.06.17 в 1:02, Рейтинг: 0
вила "Рай без Ева"
из Иван Милев 1897-1997 от Ружа Маринска
от NeDa, 25.06.17 в 0:37, Рейтинг: 0
Аз съм човек не за тоя век.
11.IV.1918
из писмо до Кузман Кузманов
из Иван Милев 1897-1997 от Ружа Маринска
от NeDa, 25.06.17 в 0:01, Рейтинг: 0
В театъра ходя, речи го, почти всяка вечер и гледам - работи и хубави, и лоши. Гледах новата драма на д-р Янков "Кръвта измива" и познах, че в театъра има партизанство. Такава глупост да се изкара на сцената, това е мисля аз престъпление. Героят е такъв отвратителен човек и такъв безхарактерен, че просто не може да се гледа. Публиката през цялото представление спеше и благодарение, че свършва с убийство, и то с револвер, се събуди и си отиде.

11.IV.1918
из писмо до Кузман Кузманов
из Иван Милев 1897-1997 от Ружа Маринска
от NeDa, 24.06.17 в 23:58, Рейтинг: 0
Напускал е пределите на страната два пъти. Веднъж през лятото на 1923 година, когато с група студенти, водени от проф. Ганушев, вижда Цариград, Гърция и Италия. Остава чужд, както говорят колегите му, на Ренесанса и богатствата на Ватикана. Мислят, че и там пред погледа му са бащините овце, на които мечтае да варакоса рогата и каноса челата.
из Иван Милев 1897-1997 от Ружа Маринска
от NeDa, 23.06.17 в 1:10, Рейтинг: 0
Това, което за другите е начало, за него остава всичко.
из Иван Милев 1897-1997 от Ружа Маринска
от NeDa, 23.06.17 в 0:13, Рейтинг: 0
Аз
дохождам при вас
като пратеник
на човешката красота.
Аз ви казвам:
Бъдете празнични
даже в делничните неща!

Бъдете
празнични в пориви,
намерения и дела!
Носете
празнични помисли
зад високите си чела!

Възприемайте
като извори
на несекваща красота
всички поздрави, всички изгреви,
всички гълъби и листа!

Запомнете го като правило,
приемете го като вик:
Не бъдете празни -
а празнични
всеки ден,
всеки час,
всеки миг.

Да не слизат случайни облаци,
суха сянка да не вгорчи
лъчезарните ваши образи,
слънценосните ви очи.

Усмихнете се
като праскови -
да е светло около вас...
Пак повтарям:
Бъдете празнични!
Всичко друго е в наша власт.
из Бъдете празнични от Иван Николов
от NeDa, 22.06.17 в 0:04, Рейтинг: 0
Вижте, лятото гази в утрото през горите,
пренебрегва човешките граници,
обруля зрели градини. Вечерта е залив с
надвиснали клони над него.
Часовникът изглежда неподвижен като
слънчоглед, отброяващ зърната си
в зъбите на август.
Камбаната звъни в полунощ и все пак е
безсилна да отвори устата на времето.
из Избрана лирика от Весна Парун
от NeDa, 21.06.17 в 13:12, Рейтинг: 0
Облаците може би се мислят за свободни,
но не знаят, че има долу
кладенец
с хиляди зяпнали уста, които
ги дебнат в засада.

И наистина, когато гледаме през прозорците
розовеещите облаци,
не ни ли минава през ума, че още утре
те ще лежат спокойно
върху старата дъбова маса,
хванати и покорени,
заедно с нашите ръце
и с една стомна
и хляб.
из Избрана лирика от Весна Парун
от NeDa, 21.06.17 в 13:09, Рейтинг: 0
Клиника на сърцето

В студени зимни нощи усещам как избързва
сърцето ми смутено, предчувствайки тъгата.
Към обич непозната безмерно се привързва.
А ветровете свирят, напъпва мрак в гората.

Дали ще го запратя към знойния екватор,
в оазиси и палми и дъждове лечебни.
В крайбрежия горещи, с тропическия вятър
сред черните пустини, де жарка тайна дебне.

И нека си играе със кактуси сърцето,
на слънце да се смее и слонове да води.
И нека се сдружава със черните джуджета,
да учи лудории и в джунглите да броди.

О, час за чародейство! И няма вече отдих.
Сърцето е леярна на тежки минерали.
В ръцете на безгрижния пулсира пак живота
и дебнещата гибел, като шега нахална.
из Избрана лирика от Весна Парун
от NeDa, 21.06.17 в 12:03, Рейтинг: 0
Приказка

Полека, като че понесла торба златни ябълки
на свойте кехлибарени плещи, луната
пое по стълбата на стихналата нощ.
След туй приведена се спусна в долината
на синята пътека към селото.

Три слънчогледа чакаха на прага
на търпелива къща. Сам в бръшляните
тъгуваше заключения кладенец.

Луната смъкна златната торба
и влезе в къщичката кай реката
в кортеж от трите стройни слънчогледа.
из Избрана лирика от Весна Парун
от NeDa, 21.06.17 в 12:01, Рейтинг: 0
Когато двама пляскат
само с една ръка,
отеква любов.
из Ябълката на Сезан от Йосип Ости
от NeDa, 17.06.17 в 23:33, Рейтинг: 0
Мечтата на бежанеца -
писмо с марка от
родния край.
из Ябълката на Сезан от Йосип Ости
от NeDa, 17.06.17 в 23:31, Рейтинг: 0
Когато си на другия
край, прегръщаме
и земята.
из Ябълката на Сезан от Йосип Ости
от NeDa, 17.06.17 в 23:18, Рейтинг: 0
Лежим. Две
въпросителни сме, които
нищо не питат.
из Ябълката на Сезан от Йосип Ости
от NeDa, 17.06.17 в 23:17, Рейтинг: 0
Неутолима страст

Библиотеката ми беше
провинциален малък град,
с няколко булеварда
и стотици, стотици пресечки.

Бях ги обходил -
нехайно или загрижено,
познавах всеки обитател
и бях добре приет във всеки дом,
подобно лекар, който е спасил дете.

Тя се превърна вече на държава,
континент, вселена малка.
(небостъргачи-книги,
сънят ми в страх блуждае изпод тях.)

И ако продължава тъй да се множи,
от жилището някой ден ще ме изхвърли.
А една стотна не съм прочел от нея
и вече да чета, не умея.

На синовете си да ги завещая?
Отде ще намерят стая?
А книгите се трупат, трупат
и всяка ми отнема по един дъх въздух!

Безутешното е, че пак се вълнувам,
когато ги купувам.

1986
из Последен понеделник от Радой Ралин
от NeDa, 17.06.17 в 17:52, Рейтинг: 0
Пета емблема

Много ми станаха хората, много.
С техните душни талази
чувството ми се едва разминава.
Колко ми липсват гора, водопад
и някакъв дух да ме пази.

1985
из Последен понеделник от Радой Ралин
от NeDa, 17.06.17 в 17:13, Рейтинг: 0
В днешно време хората знаят цената на всичко, но не знаят стойността на нищо.
"-Ех, колко е хубаво да се живее!-провикна се Пипи и протегна краката си,докъдето можеха да стигнат."
Интересуват се как си прекарвам времето. Казвам им, че понякога просто седя и мисля. Но не им казвам за какво. Карам ги да си блъскат главите. Казвам им, че понякога ми е приятно да вдигна глава, ей така, и да ловя дъждовните капки с езика си.
...Но красотата, истинската красота свършва там, където започва интелигентността. Интелектът сам по себе си е вече едно допълнение и затова нарушава хармонията на всяко лице. Започне ли да мисли човек, лицето му веднага се превръща само в нос или само в чело, или в някаква друга подобна уродливост. Вземи изтъкнатите представители на която щеш хуманитарна наука. Колко са противни...
"Има време за всяко нещо. Да. Време за събаряне и време за градене. Да. Време за мълчание и време за говорене."
"... ние не можем да понасяме у хората недостатъците, които притежаваме сами."
Коровиев и Азазело бяха свалили фраковете до масата, редом с тях седеше, разбира се, и котаракът, който не беше пожелал да се раздели с папийонката си, въпреки че тя се беше превърнала направо в мръсна дрипа. Маргарита с олюляване отиде до масата и се опря на нея. Воланд пак й направи знак да се приближи и да седне до него.
— Е, много ли ви измъчихме? — попита Воланд.
— О, не, месир — отвърна, но едва чуто Маргарита.
— Ноблес оближ — обади се котаракът и наля на Маргарита някаква прозрачна течност във винена чаша.
— Водка ли е? — попита тихо Маргарита.
Котаракът подскочи на стола от обида.
— Но моля ви, кралице — изхриптя той, — как бих си позволил да налея на една дама водка? Това е чист спирт!
"-Все още съм луда. Толкова е приятно под дъжда. Страшно обичам да се разхождам, когато вали.
-Не мисля,че на мен би ми харесало - каза той.
- Може да ти хареса ако опиташ.
- Никога не съм опитвал.
Тя облиза устните си.
-Дъждът дори има приятен вкус.
-Какво, искаш да опиташ всичко поне веднъж, така ли? - попита той
-Понякога и два пъти."
— Чакай да помисля — каза Пипи. — Може да пишеш така: „Помогнете ни, инак ще загинем. Без енфие два дни изнемогваме на този остров.“
— Но, Пипи, как ще пишем такова нещо — упрекна я Томи. — Това не е вярно.
— Кое именно? — попита Пипи.
— Не може да пишем „без енфие“.
— Тъй ли? — учуди се Пипи. — Ти имаш ли енфие?
— Не — отговори Томи.
— А Аника има ли енфие?
— Не, разбира се, но …
— А аз имам ли енфие? — продължаваше Пипи.
— Не — възрази Томи, — но ние изобщо не употребяваме енфие.
— Да, именно затова искам и да напишеш: „Без енфие два дни…“
— Сигурен съм, че ако го напишем, хората ще помислят, че употребяваме енфие — упорствуваше Томи.
— Слушай, Томи — каза Пипи, — отговори ми на един въпрос: кои хора най-често остават без енфие? Онези, които го употребяват или тези, които не го употребяват?
— Тези, които не го употребяват, разбира се — отговори Томи.
— Е, тогава какво се опъваш? — заключи Пипи. — Пиши, каквото ти казвам.
Недей да се поддаваш на отчаянието. Това ще ти попречи да говориш със сърцето си. Само едно нещо прави мечтата невъзможна: страхът от неуспех.
из Алхимикът от Паулу Коелю
от gergan75, 22.04.10 в 22:49, Рейтинг: 9
"- Да се обвържеш ли?
- Разбира се - потвърди лисицата.- За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света..."
Когато често се срещаме с дадени хора, те стават част от живота ни. И като станат част от живота ни, започват да се опитват да го променят. И се сърдят, когато не правим това, което те изискват от нас. Понеже всеки си мисли, че знае как другият трябва да живее живота си, но всъщност никой не знае как трябва да живее своя собствен.
из Алхимикът от Паулу Коелю
от gergan75, 22.04.10 в 19:54, Рейтинг: 9
"С цялата си несигурност, в едно съм сигурен: под най-горния пласт на своята слабохарактерност хората искат да бъдат добри и да ги обичат. Повечето им пороци практически са опит да стигнат по най-късия път до обичта. Стигне ли човек до смъртта, нищо, че е бил може би способен, с влияние, гениален, умира ли необичан, животът му положително изглежда провал, а самата смърт — смразяващ ужас. И ми се струва, че ако вие или аз трябва да избираме между два пътя на мисълта и действието, длъжни сме да помним, че ще умрем, следователно нека се опитаме да живеем така, че нашата смърт да не носи облекчение на света."
из На изток от Рая от Джон Стайнбек
от gergan75, 22.04.10 в 22:40, Рейтинг: 8
"Когато едно дете за първи път изобличи възрастните, когато в сериозната му главица за първи път се вмъкне истината, че възрастните не са божествено всезнаещи, че преценките им не винаги са мъдри, а мисленето правилно и присъдите справедливи, неговият свят изведнъж се оказва в паническа пустота. Боговете се катурват, сигурността изчезва. И което е най-важното: боговете не падат постепенно, а с трясък, стават на парчета или потъват дълбоко в зеления жабуняк. Непосилна работа е да ги издигаш наново, те вече никога не изпускат същия блясък. И светът на детето никога повече не възвръща предишната си цялост. Мъчително е такова израстване."
из На изток от Рая от Джон Стайнбек
от gergan75, 22.04.10 в 21:38, Рейтинг: 8
"Пипи тръгна по улицата. С единия си крак стъпваше на ръба на тротоара, а с другия — на паважа. Томи и Аника я проследиха с очи, докато се скри от погледа им. След малко тя се върна. Сега пък вървеше заднишком. Правеше го, за да си спести обръщането, когато тръгваше обратно към дома. Пипи стигна до портата на Томи и Аника и спря. Децата мълчаливо се разглеждаха. Най-сетне Томи попита:
— Защо вървиш заднишком?
— Защо вървя заднишком ли? — възкликна Пипи. — Не живеем ли в свободна страна? Човек не може ли да върви както си иска?"
И аз лесно бих простила неговата гордост, ако не беше засегнал моята.
"Аз не говоря за самите неща, сър. Говоря за смисъла на нещата. Седя тук и зная, че живея."
Обичам да я гледам , когато се събужда. Започваш да разбираш, че си истински влюбен, когато искаш да се събуждаш до някого по-силно, отколкото да заспивате заедно
из 18% Сиво от Захари Карабашлиев
от Дина, 12.04.10 в 14:38, Рейтинг: 7
...в света винаги има двама души,които се търсят било сред пустинята,било в големите градове. А когато се открият и очите им се срещнат, миналото и бъдещето вече изгубват всякакво значение, съществува само този момент и тая невероятна увереност, че всички неща под слънцето са написани от една и съща Ръка. Ръката,която събужда Любовта и която е създала сродна душа за всеки,който работи,почива и търси съкровища под слънцето. Защото, ако не беше така,мечтите на човешката раса нямаше да имат никакъв смисъл.
из Алхимикът от Паулу Коелю
от gergan75, 22.04.10 в 21:29, Рейтинг: 7
Когато всички дни станат еднакви, това означава, че хората са престанали да забелязват хубавите неща в живота.
из Алхимикът от Паулу Коелю
от gergan75, 22.04.10 в 19:59, Рейтинг: 7