вход, регистрирай се

Цитати

Въведени са общо 9298 цитата от 2325 заглавия.

Буря

Гаснее, тъне слънце зад вълните.
Заход е цял във кървав плам облян.
Във мъртвото спокойствйе на водите
роди се буен, бесен ураган.

Стъмни се. Рукна дъжд. Корабът преко
лети във непрогледна мрачина,
клони, завива - и се плъзга леко -
и праскат глухо морските платна.

Но всички тамо са души моряшки,
сърца корави, мускули юнашки.
Бряг дал е бог за старец и за раб.

Спокойно впиват взор те в мраковете:
беда ли им е среща, фар ли свети,
все с песни хвърка скитника-кораб.
из Поезия от Кирил Христов
от NeDa, 13.11.19 в 8:28, Рейтинг: 0
Всяка нощ насъне неизменно
идеш и оставаш до зори.
из Вечната и святата от Елисавета Багряна
от NeDa, 12.11.19 в 21:37, Рейтинг: 0
Мъдрост

Като в приказка - дреме гората, в своя есенен накит от злато.
Нито птици унесено пеят, нито вятър в листата шуми.
Само пътят се бодро белее - но и той се стопява в мъглата,
и по него ний, сенки безмълвни, уморено вървиме сами.

Колко много напразна тревога, колко мъка в очите прикрита,
колко сълзи преглътнати мълком, колко плач във човешкия глас...
Безнадеждно самотни и чужди - всеки лута се, дири и пита -
а всевечната, земната мъдрост - тя разляна е вредом край нас:

да ликуваме с ведрата пролет, да горим с кехлибарното лято,
и наесен - с усмивка на обич към света, и прекрасен, и чист -
без тъгата на спомени празни, без страха пред надежди крилати -
да угаснем с вечерното слънце, да умрем с осланения лист...
из Вечната и святата от Елисавета Багряна
от NeDa, 12.11.19 в 21:31, Рейтинг: 0
Пасторал

Ти, който в летния зной уморено от пътя не бягаш,
и, като мене, в леса - хладен не дириш подслон.
Ти, който носиш в ръце - като жезъл - попътна тояга,
който по хълма вървиш - сякаш възлизаш на трон.

Кой е рода ти, не знам, но ела - и от дъбови листи
аз ще ти сложа венец. Кой си, не искам да знам:
Пан, олимпиец, пират ли, дошъл сред водите златисти
белите кораби ти пепел да сториш и плам...

Слушай: царица да бях, бих ти дала аз своето племе,
вожд да му бъдеш и цар - ти, моя поглед сразил... -
Пастирка малка сега - е сирашкия жребий мой земен,
стадото мое брои - три само бели кози...
из Вечната и святата от Елисавета Багряна
от NeDa, 12.11.19 в 21:21, Рейтинг: 0
Унес

Говори, говори, говори -
аз притварям очи и те слушам:
- ето, минахме сънни гори
и летим над морета и суша...


Вляво кървава вечер гори,
вдясно тъмни пожарища пушат.
Де ще стигнем, кога зазори?
Този път накъде лъкатуши?


Там ли, дато свободни ще бдим
и ще бъдем два пламъка слети,
и в нощта, сред безбройни звезди,
като двойна звезда ще засветим?

- Ти не знаеш? Аз също не знам -
но води ме, води ме натам!
из Вечната и святата от Елисавета Багряна
от NeDa, 12.11.19 в 21:05, Рейтинг: 0
Съдба

През улиците здрачни, през къщите, стените,
през плачещия ромон на есенния ден,
през този град, погребан в желязо и гранити -
усещам, че ме чакаш - ликуващ и смутен.

Усещам твоя поглед, отправен в тъмнината,
усещам ти ръцете, протегнати насън,
усещам как се вслушваш за стъпките познати
и как сърцето трепва при всеки шум отвън.

И аз потрепвам с тебе. Незрими нишки вплитат
и теглят мойта воля, ръце, нозе, очи.
И повече не мисля, и тръгвам, и не питам
в какъв дом ще осъмна, къде е той и чий.
из Вечната и святата от Елисавета Багряна
от NeDa, 12.11.19 в 20:57, Рейтинг: 0
Кой си ти, на моя път застанал,
моя сън от клепките прогонил,
моя смях от устните откъснал?
И магия някаква ли стана?
Виждам те на старите икони,
чувам те в съня си нощем късно:
гледаш ме с очи на похитител,
а в гласа ти всеки звук ме гали.
Кой си ти, в духа ми смут запалил -
Мефистотел ли, или Кръстител?
из Вечната и святата от Елисавета Багряна
от NeDa, 12.11.19 в 20:54, Рейтинг: 0
и говореха, толкова светло красива
не съм никога още била.
из Вечната и святата от Елисавета Багряна
от NeDa, 12.11.19 в 20:29, Рейтинг: 0
Тя

Почеркът ѝ наподобяваше дантела, която някоя ръка е започнала да разплита, а после се е уморила и е оставила работата наполовина.
из Един живот в сянка от Стоян Загорчинов
от NeDa, 12.11.19 в 19:10, Рейтинг: 0
Сам
Този град-село между равнината и морето прикъта за кратко време самотата му и скръбта по умрялата. Учител!
Равнината и морето си приличаха толкова много, че отначало бъркаше посоките – запътваше се към сушата, а излизаше на водата. Като нямаше планина да затваря хоризонта дните изглеждаха дълги, безкрайно дълги. Вечерите бяха тъжни, утрините лъчезарни повече отвсякъде другаде със слънцето, което излизаше от морето червено, излъскано сякаш с керемиден прах. Чучулиги над земята, чайки над водата! На Костѝ се струваше, че те живееха във въздуха, там правеха гнездата си, там умираха. Огромният купол на небето бе на птиците и на облаците, които си съжителствуваха мирно, както хората и животните долу. Понякога духаше вятър – от морето влажен и солен, от сушата сух, прашен, той носеше вълма бурени и тръне, които се трупаха на преспи, както снегът зиме...
из Един живот в сянка от Стоян Загорчинов
от NeDa, 12.11.19 в 19:08, Рейтинг: 0
Младост
Додея ми, майко, робска орисия
в господарски двори и с тежко имане. -
Саван ми е пуста свилена премяна:
под чисти жълтици да превивам шия
под скъпи чумбери да прикривам вежди,
от гривни ковани с ръка да не сегна,
от сребърни пафти снага да ми тегне, -
тежко да присътпям, плахо да поглеждам...

Искам, майко, млада - младост да позная.-
Злато ми снагата, свила ми косите,
господарска воля - огъня в очите.
Довека ли, майко, младостта ни трае?
Да стана зарана, да ошетам двора,
па да литна в къра - и да ми е тесен -
сърпа да извия и викна песен,
та да потрепери равното Загоре...
Желания

Подобно хубави тела на мъртъвци неостарели,
затворени със плач във мавзолей сияен,
със рози на глава и жасмини при нозете -

такива са копнежите, отдавна отлетели,
без да се въплътят. Без да са преживели
една нощ нежда страст или едно лъчисто утро.
Йонийско

Макар че статуите им строшихме,
макар че ги изгонихме от храма,
не са умрели още боговете.
Земя йонийска, теб обичат още,
за тебе съжаляват и си спомнят.
изгрее ли над тебе лятно утро,
във бистрия ти въздух преминава
от техния живот потаен трепет;
и образът лъчист на крехък момък
понякога се мярва бързолетен
и твойте хълмове със крак докосва.
В очакване на варварите

Събрани на стъгдата, що очакваме?

Та варварите трябва да пристигнат днес.
***

Защото над вратите градски падна нощ,
а не дойдоха чаканите варвари.
Дошли от границите хора казаха,
че вече варвари изобщо нямало.

Сега какво ще правим без варвари?
За нас все пак те бяха разрешение.
Планината се постига трудно -
стъпка подир стъпка, все нагоре...
из Кратка вселена от Петър Караангов
от NeDa, 10.11.19 в 23:07, Рейтинг: 0
Какви илюзии възстанових в душата си!
Какви надежди за разлистване!
А мъдростта на зрялото си лято
бях загубил нейде в преспите.
из Кратка вселена от Петър Караангов
от NeDa, 10.11.19 в 22:38, Рейтинг: 0
Думи

И отново е пълнолуние
върху нашия път за някъде.
Вземи тая шепа думи
и ги хвърли срещу вятъра.
Разпилей ги във тъмнината,
зарови ги във ранни преспи.
Напиши ги върху водата
на тънки реки есенни.

Снегове и води тичащи
бързо ще ги изтрият.
Ще остана тогава самичък
там, където сме били ние.
Нещата като корали
ще разцъфнат за теб по местата си.
И светът ще стане нормален -
истински и понятен.

Тогава ще си щастлива.
А аз замислен ще гледам
от мене как си отиваш
и как се връщаш при себе си.
В дланта си ще стискам думи -
топли, но непоникнали...
И ще бъде пак пълнолуние
върху моя къс път за никъде.
из Кратка вселена от Петър Караангов
от NeDa, 10.11.19 в 22:35, Рейтинг: 0
От минзухар до минзухар
разкъсвайки света на зими,
върти се моя календар
в окръжности неумолими.

***
Далечен тътен, летен гръм
и щърк в зелено до колене,
търкулната леска по хълм,
обрасъл с облаци зелени
из Кратка вселена от Петър Караангов
от NeDa, 10.11.19 в 22:18, Рейтинг: 0
Тебеширени построения,
летен акациев дим,
мои тихи стихотворения -
къщички от пластилин.
из Кратка вселена от Петър Караангов
от NeDa, 10.11.19 в 22:17, Рейтинг: 0
Късни птици в небето висят
като странни отвеси.
Иде есен. Във мене мълчат
всички мои оркестри.
из Кратка вселена от Петър Караангов
от NeDa, 10.11.19 в 22:16, Рейтинг: 0
В днешно време хората знаят цената на всичко, но не знаят стойността на нищо.
"-Ех, колко е хубаво да се живее!-провикна се Пипи и протегна краката си,докъдето можеха да стигнат."
...Но красотата, истинската красота свършва там, където започва интелигентността. Интелектът сам по себе си е вече едно допълнение и затова нарушава хармонията на всяко лице. Започне ли да мисли човек, лицето му веднага се превръща само в нос или само в чело, или в някаква друга подобна уродливост. Вземи изтъкнатите представители на която щеш хуманитарна наука. Колко са противни...
Интересуват се как си прекарвам времето. Казвам им, че понякога просто седя и мисля. Но не им казвам за какво. Карам ги да си блъскат главите. Казвам им, че понякога ми е приятно да вдигна глава, ей така, и да ловя дъждовните капки с езика си.
"Има време за всяко нещо. Да. Време за събаряне и време за градене. Да. Време за мълчание и време за говорене."
"... ние не можем да понасяме у хората недостатъците, които притежаваме сами."
"-Все още съм луда. Толкова е приятно под дъжда. Страшно обичам да се разхождам, когато вали.
-Не мисля,че на мен би ми харесало - каза той.
- Може да ти хареса ако опиташ.
- Никога не съм опитвал.
Тя облиза устните си.
-Дъждът дори има приятен вкус.
-Какво, искаш да опиташ всичко поне веднъж, така ли? - попита той
-Понякога и два пъти."
— Чакай да помисля — каза Пипи. — Може да пишеш така: „Помогнете ни, инак ще загинем. Без енфие два дни изнемогваме на този остров.“
— Но, Пипи, как ще пишем такова нещо — упрекна я Томи. — Това не е вярно.
— Кое именно? — попита Пипи.
— Не може да пишем „без енфие“.
— Тъй ли? — учуди се Пипи. — Ти имаш ли енфие?
— Не — отговори Томи.
— А Аника има ли енфие?
— Не, разбира се, но …
— А аз имам ли енфие? — продължаваше Пипи.
— Не — възрази Томи, — но ние изобщо не употребяваме енфие.
— Да, именно затова искам и да напишеш: „Без енфие два дни…“
— Сигурен съм, че ако го напишем, хората ще помислят, че употребяваме енфие — упорствуваше Томи.
— Слушай, Томи — каза Пипи, — отговори ми на един въпрос: кои хора най-често остават без енфие? Онези, които го употребяват или тези, които не го употребяват?
— Тези, които не го употребяват, разбира се — отговори Томи.
— Е, тогава какво се опъваш? — заключи Пипи. — Пиши, каквото ти казвам.
Коровиев и Азазело бяха свалили фраковете до масата, редом с тях седеше, разбира се, и котаракът, който не беше пожелал да се раздели с папийонката си, въпреки че тя се беше превърнала направо в мръсна дрипа. Маргарита с олюляване отиде до масата и се опря на нея. Воланд пак й направи знак да се приближи и да седне до него.
— Е, много ли ви измъчихме? — попита Воланд.
— О, не, месир — отвърна, но едва чуто Маргарита.
— Ноблес оближ — обади се котаракът и наля на Маргарита някаква прозрачна течност във винена чаша.
— Водка ли е? — попита тихо Маргарита.
Котаракът подскочи на стола от обида.
— Но моля ви, кралице — изхриптя той, — как бих си позволил да налея на една дама водка? Това е чист спирт!
"- Да се обвържеш ли?
- Разбира се - потвърди лисицата.- За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света..."
Когато често се срещаме с дадени хора, те стават част от живота ни. И като станат част от живота ни, започват да се опитват да го променят. И се сърдят, когато не правим това, което те изискват от нас. Понеже всеки си мисли, че знае как другият трябва да живее живота си, но всъщност никой не знае как трябва да живее своя собствен.
из Алхимикът от Паулу Коелю
от gergan75, 22.04.10 в 19:54, Рейтинг: 9
Недей да се поддаваш на отчаянието. Това ще ти попречи да говориш със сърцето си. Само едно нещо прави мечтата невъзможна: страхът от неуспех.
из Алхимикът от Паулу Коелю
от gergan75, 22.04.10 в 22:49, Рейтинг: 9
"Когато едно дете за първи път изобличи възрастните, когато в сериозната му главица за първи път се вмъкне истината, че възрастните не са божествено всезнаещи, че преценките им не винаги са мъдри, а мисленето правилно и присъдите справедливи, неговият свят изведнъж се оказва в паническа пустота. Боговете се катурват, сигурността изчезва. И което е най-важното: боговете не падат постепенно, а с трясък, стават на парчета или потъват дълбоко в зеления жабуняк. Непосилна работа е да ги издигаш наново, те вече никога не изпускат същия блясък. И светът на детето никога повече не възвръща предишната си цялост. Мъчително е такова израстване."
из На изток от Рая от Джон Стайнбек
от gergan75, 22.04.10 в 21:38, Рейтинг: 8
"С цялата си несигурност, в едно съм сигурен: под най-горния пласт на своята слабохарактерност хората искат да бъдат добри и да ги обичат. Повечето им пороци практически са опит да стигнат по най-късия път до обичта. Стигне ли човек до смъртта, нищо, че е бил може би способен, с влияние, гениален, умира ли необичан, животът му положително изглежда провал, а самата смърт — смразяващ ужас. И ми се струва, че ако вие или аз трябва да избираме между два пътя на мисълта и действието, длъжни сме да помним, че ще умрем, следователно нека се опитаме да живеем така, че нашата смърт да не носи облекчение на света."
из На изток от Рая от Джон Стайнбек
от gergan75, 22.04.10 в 22:40, Рейтинг: 8
...в света винаги има двама души,които се търсят било сред пустинята,било в големите градове. А когато се открият и очите им се срещнат, миналото и бъдещето вече изгубват всякакво значение, съществува само този момент и тая невероятна увереност, че всички неща под слънцето са написани от една и съща Ръка. Ръката,която събужда Любовта и която е създала сродна душа за всеки,който работи,почива и търси съкровища под слънцето. Защото, ако не беше така,мечтите на човешката раса нямаше да имат никакъв смисъл.
из Алхимикът от Паулу Коелю
от gergan75, 22.04.10 в 21:29, Рейтинг: 7
И аз лесно бих простила неговата гордост, ако не беше засегнал моята.
"Пипи тръгна по улицата. С единия си крак стъпваше на ръба на тротоара, а с другия — на паважа. Томи и Аника я проследиха с очи, докато се скри от погледа им. След малко тя се върна. Сега пък вървеше заднишком. Правеше го, за да си спести обръщането, когато тръгваше обратно към дома. Пипи стигна до портата на Томи и Аника и спря. Децата мълчаливо се разглеждаха. Най-сетне Томи попита:
— Защо вървиш заднишком?
— Защо вървя заднишком ли? — възкликна Пипи. — Не живеем ли в свободна страна? Човек не може ли да върви както си иска?"
Когато всички дни станат еднакви, това означава, че хората са престанали да забелязват хубавите неща в живота.
из Алхимикът от Паулу Коелю
от gergan75, 22.04.10 в 19:59, Рейтинг: 7
Ще се срещнем там, където няма тъмнина.
из 1984 от Джордж Оруел
от AVIS, 03.09.10 в 22:04, Рейтинг: 7
В същия миг в кабинета влезе жена с униформена куртка и фуражка, с черна пола и платненки. От чантичката на колана си жената извади бяло квадратче и тетрадка и попита:
- Тука ли е "Вариете"? Светкавична. Разпишете се.
Варенуха драсна в тетрадката на жената някаква заврънкулка и щом вратата хлопна подире и, разпечати квадратчето.
Като прочете телеграмата, той премига и подаде квадратчето на Римски.
В телеграмата пишеше следното: "Ялта "Вариете" Москва Днес единайсет и половина криминалната милиция се яви кестеняв горнище пижама панталон без обувки психопат се представя Лиходеев директор "Вариете" Пратете светкавична ялтенска милиция къде директорът Лиходеев."
- Те ти, булка, Спасовден! - възкликна Римски и добави - Още една изненада!