Цитати на Rada Popova

— Добро утро! — каза Билбо, като имаше точно това наум, защото слънцето грееше, а тревата беше зелена, зелена. Но Гандалф го изгледа изпод дългите си рунтави вежди, които стърчаха извън широката периферия на шапката му, и попита:
— Какво искаш да кажеш? Пожелаваш ми добро утро или искаш да подчертаеш, че утрото е добро независимо дали това ми е приятно, или не; или пък, че в такова утро човек трябва да бъде добър?

Ако изпушиш три цигари наред,четвъртата ще ти се стори безвкусна. Ако прекараш две нощи в любов,третата ще те отегчи. А нейните цигари и нейната любов от десет години насам бяха едни и същи.

Доброто и злото са недействителни.Няма друга действителност освен тази,която човек си създава сам!

Мислите,които го вълнуваха преди малко,изчезнаха изведнъж. В главата му се образува някаква празнота-безсмислицата на нищото,което беше тъпо като всяко нещо,ала го облекчи от натиска на противоречията.

Ти си загубил последното нещо отпреди:увереността,че те обичам.

Тя усети изведнж,че все пак нещо и липсваше през този дъждовен пролетен ден,нещо,от което бе имала нужда винаги,но което прогонваше съзнателно,за да не я върне към миналото и.Ирина го усети внезапно и бурно.Това не бе вече Борис,а само вълнението,което изпитваше от него,само сълзите и радостта,с които някога я изпълваше той.

Никога не съм те обичал повече,отколкото те обичам сега,точно в този в този миг.И никога няма да те обичам по-малко,отколкото те обичам сега,точно в този миг.

Не можех да я пусна.Не можех да я изгубя.Сякаш бях влюбен,въпреки че не я познавах.Нещо като любов преди първия поглед.

Това е първата целувка,за която и двамата напълно си даваме сметка.Никой от двама ни не е замаян от болест,от болка,нито е в безсъзнание.Устните ни не горят от треска,нито са замръзнали от студ.Това е първата целувка,при която наистина чувствам как в гърдите ми се надига вълнение.Топла и странна.Първата целувка,която ме кара да пожелая друга.

Сега се радвам,че мога да се хвана за Пийта,за да запазя равновесие:той е толкова спокоен,твърд като скала.

Какво ли трябва да е,питам се,да живееш в свят,в който храната се появява с натискането на едно копче?Как ли щях да прекарвам часовете,които сега посвещавам да търся храна из гората,ако можех да я получа толкова лесно?Какво правят те по цял ден,тези хора в Капитола,освен да разкрасяват телата си и да чакат пристигането на нова група трибути,които идват да умрат за тяхно развлечение?

Колкото и да се стараех да не мисля за него,не се опитвах да го забравя.Късно нощем,когато изтощението от безсънието подронваше защитните ми сили,се тревожех,че всичко ми се изплъзва,че съзнанието ми действително е като сито и някой ден няма да си спомням точния оттенък на очите му,усещането на хладната му кожа,тембъра на гласа му.Не можех да мисля за тях,но трябваше да ги запомня.
Защото трябваше да вярвам в едно нещо,за да мога да живея-трябваше да знам,че той съществува.Само това.Всичко останало можех да понеса.Стига той да съществува.

–Изабела-той произнесе внимателно пълното ми име,после игриво разроши косата ми със свободната си ръка.Небрежното му докосване предизвика тръпка по цялото ми тяло.–Бела,не бих могъл да се помиря със себе си,ако някога те нараня по някакъв начин.Нямаш представа как се измъчвам.-Той сведе поглед,отново засрамен.–Мисълта за теб-неподвижна,бяла,студена...да не видя никога повече как цялата пламваш,нито блясъка в очите ти,когато прозреш преструвките ми...би било непоносимо.–Той вдигна великолепните си,измъчени очи към моите.–Ти си най-важното нещо за мен сега.Най-важното от всичко и от всякога.

-Да-съгласи се той бавно.-От това действително трябва да те е страх.От желанието ти да бъдеш с мен.Определено не е в твой интерес.

-Не се страхувай-прошепна той,а кадифеният му глас бе неволно съблазнителен.-Обещавам...-той се поколеба.-Кълна се,че няма да те нараня.-Сякаш се опитваше да убеди по-скоро себе си,отколкото мен.-Не се страхувай-прошепна отново и пристъпи към мен,подчертано бавно.Гъвкаво приседна на земята с нарочно забавени движения,докато лицата ни не се озоваха на едно ниво,само на педя разстояние.

На слънчева светлина Едуард бе невероятно зрелище.Все още не можех да свикна с гледката,макар да го зяпах вече цял следобед.Кожата му,така бяла въпреки леката руменина след вчерашния лов,буквално блестеше,сякаш в най-горния й слой бяха вградени хиляди миниатюрни диаманти.Лежеше напълно неподвижен върху тревата,ризата му бе разкопчана върху изваяните му фосфоресциращи гърди,а искрящите му ръце бяха голи до раменете.Блестящите му бледолилави клепачи бяха притворени,макар,естествено,да не спеше.Съвършена статуя,изваяна от някакъв непознат камък,гладък като мрамор,блестящ като кристал.

любовта ме прави нетърпелива,
признавам.

той е уверен и мъдър
а аз съм плаха и все бъркам
някъде нещо
и после си мисля
„дано не си спомня“
защото по принцип съм друга -
по-добра и по-смела
но около него така се притеснявам
че някак все забравям
кое как…

харесва ми да мисля за любовта
не като нужда от
а като желание за.
Обичане.

“Друг!…не, сърцето вече знае:
друг няма да му стане мил!
Аз твоя съм – твой бог желае,
тъй съд върховен е решил;
животът ми на теб обречен,
за тая среща без залог;
знам, ти си май пазител вечен
и тук те е изпратил бог …”