Цитати на Блум

37. Дървета, които не цъфтят красиво *
Кленът, дивият кестен, петолистната пиния.
"Странично дърво" сабаноки. Дори името му е неблагозвучно. Ала каква изненада, когато вятърът отвее цветовете и сред околната зеленина изведнъж, съвсем неочаквано, надникват червените листенца.
Можеби е безсмислено да споменавам "приютеното дръвче" ядорики, но името му е обгърнато с тъга.
* В бележките под линия става ясно, че превода на тази глава има малко общо с оригинала, все пак е хубаво.

— Чакай да помисля — каза Пипи. — Може да пишеш така: „Помогнете ни, инак ще загинем. Без енфие два дни изнемогваме на този остров.“
— Но, Пипи, как ще пишем такова нещо — упрекна я Томи. — Това не е вярно.
— Кое именно? — попита Пипи.
— Не може да пишем „без енфие“.
— Тъй ли? — учуди се Пипи. — Ти имаш ли енфие?
— Не — отговори Томи.
— А Аника има ли енфие?
— Не, разбира се, но …
— А аз имам ли енфие? — продължаваше Пипи.
— Не — възрази Томи, — но ние изобщо не употребяваме енфие.
— Да, именно затова искам и да напишеш: „Без енфие два дни…“
— Сигурен съм, че ако го напишем, хората ще помислят, че употребяваме енфие — упорствуваше Томи.
— Слушай, Томи — каза Пипи, — отговори ми на един въпрос: кои хора най-често остават без енфие? Онези, които го употребяват или тези, които не го употребяват?
— Тези, които не го употребяват, разбира се — отговори Томи.
— Е, тогава какво се опъваш? — заключи Пипи. — Пиши, каквото ти казвам.

— Преди колко време го счупихте? — попита момичето.
— Дтжупиха би го — обясни Дърк — бреди оголо двадедетина бинуди.
— И аз така си помислих — каза момичето. — Затворете очи за момент.
Дърк я изгледа подозрително.
— Даждо?
— Спокойно — усмихна му се тя. — Няма да ви причинявам болка. Сега ги затворете.
Смръщен недоверчиво, Дърк затвори очи само за момент. В този момент момичето се пресегна, сграбчи носа му и рязко го извъртя. Главата на Дърк се взриви от болката и той изрева толкова силно, че почти успя да привлече вниманието на сервитьора.
— Ах, ди, гуджго! — кресна й той и отскочи като ужилен от масата с притиснати до лицето ръце. — Дрижди брогледа гуджго!

Случаят беше официално обявен за „Дело Божие“.

Дърк не представляваше нищо повече от безличен предмет пред телевизионния екран. Момчето явно не му се ядосваше, а просто се опитваше да гледа покрай него.
— Виж сега, дали можем да изключим това чудо за малко? — предложи Дърк, като се опита да прикрие раздразнението си.
Момчето не отговори. Като че ли раменете му леко се напрегнаха, а може би просто беше свиване на рамене? Дърк се обърна и се зае да намери бутона за изключване на телевизора. Изглежда, единственият замисъл в дизайна на контролния панел беше да се предотврати възможното изключване — там нямаше, нито един бутон с надпис „вкл.“ или „изкл.“. Най-накрая Дърк просто издърпа щепсела от контакта в стената и се обърна към момчето, което в същия миг строши носа му.

...накрая, отмаляла от плач, тя заспива. Сънува сън, който и се явява често напоследък. В него всичко е като едно време. Двамата с Лефти отново са деца (но имат тела на вързастни). Лежат в същото това легло (но то е леглото на родителите им). Насън шават с крака и ръце (и това е много приятно, а леглото е мокро).. и тогава Дездемона се събужда, както обикновено. Лицето и е пламнало.

Това не били нормалните очертания на град - нямало куполи, нямало минарета - и им трябвало време, за да възприемат високите геометрични форми. Над залива се къдрела мъгла. Проблясвали милиони розови прозорци. По-близо, с корона от свои лъчи и облечена като гъркиня от от античните времена, ги приветствала Статуята на свободата.
- Харесва ли ви? - попитал капитан Контулис.
- Виждал съм толкова факли, че ми стигат за цял живот - казал Лефти.
Но Дездемона никога не била по-оптимистично настроена.
- Поне е жена - казала тя. - Може би тук хората няма да се избиват едни други всеки божи ден.

Казах, че е изключено да забравя. Обясних, че никога не съм писал разказ, посветен на когото и да било, но тъкмо сега имам повод да сторя това.
— Направете го изключително омерзителен и вълнуващ — посъветва ме тя. — Запознат ли сте изобщо с омерзението?
Казах, че не съм съвсем, но все повече и повече го опознавам в една или друга форма и ще направя всичко възможно, за да задоволя нейните изисквания. Стиснахме си ръце.
— Жалко, че се срещнахме при толкова акуратни обстоятелства, нали?
Съгласих се, че е много жалко наистина.
— Довиждане — каза Есме. — Дано се върнете от войната с непокътнати способности.

В сутерена, откъдето според указанията къпещите се трябваше да взимат асансьора, някаква жена с цинкова мас на носа си влезе в асансьорната кабина заедно с младия мъж.
— Виждам, че се заглеждате в краката ми — каза той, когато асансьорът тръгна.
— Извинявайте, не ви чух — сепна се жената.
— Казах: виждам, че се заглеждате в краката ми.
— Извинявайте, но аз се бях загледала в пода! — каза жената и се обърна към вратата на кабината.
— Ако искате да ми видите краката, кажете си — рече младият мъж. — Стига с тия подлости, дявол да го вземе.
— Отворете ми да изляза — каза нетърпеливо жената на момичето от асансьора.
Вратите на кабината се отвориха и жената излезе, без да погледне назад.
— Имам съвсем нормални крака и не разбирам защо някой трябва да се вторачва в тях — каза младият мъж. — На петия, моля. — Той извади от джоба на халата ключа от стаята си.

Коровиев и Азазело бяха свалили фраковете до масата, редом с тях седеше, разбира се, и котаракът, който не беше пожелал да се раздели с папийонката си, въпреки че тя се беше превърнала направо в мръсна дрипа. Маргарита с олюляване отиде до масата и се опря на нея. Воланд пак й направи знак да се приближи и да седне до него.
— Е, много ли ви измъчихме? — попита Воланд.
— О, не, месир — отвърна, но едва чуто Маргарита.
— Ноблес оближ — обади се котаракът и наля на Маргарита някаква прозрачна течност във винена чаша.
— Водка ли е? — попита тихо Маргарита.
Котаракът подскочи на стола от обида.
— Но моля ви, кралице — изхриптя той, — как бих си позволил да налея на една дама водка? Това е чист спирт!

..Моят кон вече има пет крака: най-лесното е да превърна един от тях в надървен хуй. Речено - сторено. А сега конят стой като теракотена фигура от шести век преди Христа. Опашката все още не е нарисувана, но нали съм оставил точно над ануса малко празно пространство за нея. Опашката може да бъде добавена когато пожелая. Главното е да раздвижда коня, да го направя така, сякаш подир миг ще се изправи на задните крака. Затова леко подгъвам предните крака и ги повдигам. Част от коня е в движение, а останалото е напълно неподвижно, като заковано на място. Ако му сложа подходяща опашка, мога да го превърна в хубаво кенгуру..

— Обаче всичко е безсмислено! — възкликнала тя и прекрасните й очи плувнали в сълзи. — Мама никога няма да даде съгласието си.
— Че защо? — изумил се Сирил. — Какво има против мен?
— Не знам. Но обикновено те нарича „онзи плазмодий“...