Птиците умират сами

Кленси в разлив
Взех, писмо че му проводих, но като не знам где ходи,
пратих му го в Лаклан, дето срещнахме се първи път.
Вълна стрижеше тогава и си рекох, че тъй става:
адресирах плика „Кленси в Разлив“, ще го предадат.
Отговор получих слисан, с почерк непознат написан
(писан сякаш с нокът, топнат в катраница с овча лой).
Бе другарят му; намирам, че е редно да цитирам:
„Кленси в Куийнсленд овчарува, но не знаем де е той.“
Мигом ясно си представих там какво ли Кленси прави:
по реката Купър води своите хилядни стада,
бавно стоката едрее, Кленси крачи и си пее,
че овчарят си живее както никой във града.
Там приятели чудесни с радост те посрещат, с песни,
бризът тихо прошептява, а реката сом бразди.
Ширят се поля безкрайни в пладне знойно и омайно,
нощем пък, в сияйна слава, светят вечните звезди.

превод Кръстан Дянков

Дотогава винаги бях мислел най – напред за себе си, смятах, че съм по – значим от нея... Но изведнъж осъзнах, че аз нося отговорността за нея – такава, каквато е. Трябваше да се откажа от нея още когато беше дете, но не го направих. Носех я в сърцето си и тя го знаеше. Ако бях успял да я изтръгна оттам, тя пак щеше да узнае и да стане съвсем друга, така че нямаше да имам власт над нея.

Страшно е един - единствен човек да означава толкова много и толкова различни неща.

Има нещо в тях, което ви кара да смятате, че да се нуждаеш от жена, е слабост. Не искам да кажа жена за леглото, а жена, която да ви е необходима, истински да ви е необходима.

Toй е просто мъж...Ти си същият - огромни мъхнати нощни пеперуди, които се блъскат до полуда за някакъв си пламък зад стъклото, толкова прозрачно, че очите ви не го и забелязват. А когато най-сетне налучкате пътя и влетите в пламъка, изгаряте и падате мъртви. А през цялото това време в нощната прохлада е имало и храна, и любов, и нежни пеперуди за вас.”

Ако мечтите бяха коне, и бедняците щяха да яздят.

"Може би точно това е адът - да сме роби, приковани към земята. Може би ние преминаваме през ада именно като живеем..."

"...Защото само онзи, който се е подхлъзнал и паднал, познава неравностите по пътя."

"Всеки от нас носи в себе си нещо, от което не може да се отрече, дори то да ни кара да вием от болка и да призоваваме смъртта. Такива сме си и това е! Като в старата келтска легенда за птичката с трън забит в гърдите, която излива в песен сърцето си и умира. Защото не може иначе, нещо отвътре я тласка. А ние хората, съзнаваме, че ще сгрешим, още преди да го сторим, но макар да познаваме себе си, пак не можем да променим съдбата си, нали? Всеки от нас пее своята песен, убеден, че по-прекрасна светът не е чувал. Нали се вижда?! Сами си забиваме тръните и даже не се питаме "защо?". Търпим болката и си втълпяваме, че си заслужава!"

"Има една легенда за птичката,която пее само веднъж в живота си, но по-сладко от всяко друго създание. Още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст и няма покой докато не го намери. Тогава запява сред безпощадните му клони, притискайки гръд към най-дългия им и остър шип, за да умре извисена над своята агония, надпяла и чучулигата и славея. Възхитителна песен, заплатена с живота.
Защото най-хубавото се добива с цената на голяма болка... или така е според легендата."

"..птичката с тръна в гърдите следва неумолим закон. Сама не знае какво я кара да забие шипа в сърцето си и да умре... пеейки. Когато острият трън я пронизва, тя не подозира, че я очаква смърт... само пее и пее, докато не й останат сили да издаде нито звук повече. Но ние - когато ние забиваме шипа в гърдите си, знам. Разбираме. И все пак го правим. Все пак го правим."