Дългият мрачен следобеден чай на душата

— Преди колко време го счупихте? — попита момичето.
— Дтжупиха би го — обясни Дърк — бреди оголо двадедетина бинуди.
— И аз така си помислих — каза момичето. — Затворете очи за момент.
Дърк я изгледа подозрително.
— Даждо?
— Спокойно — усмихна му се тя. — Няма да ви причинявам болка. Сега ги затворете.
Смръщен недоверчиво, Дърк затвори очи само за момент. В този момент момичето се пресегна, сграбчи носа му и рязко го извъртя. Главата на Дърк се взриви от болката и той изрева толкова силно, че почти успя да привлече вниманието на сервитьора.
— Ах, ди, гуджго! — кресна й той и отскочи като ужилен от масата с притиснати до лицето ръце. — Дрижди брогледа гуджго!

Случаят беше официално обявен за „Дело Божие“.

Дърк не представляваше нищо повече от безличен предмет пред телевизионния екран. Момчето явно не му се ядосваше, а просто се опитваше да гледа покрай него.
— Виж сега, дали можем да изключим това чудо за малко? — предложи Дърк, като се опита да прикрие раздразнението си.
Момчето не отговори. Като че ли раменете му леко се напрегнаха, а може би просто беше свиване на рамене? Дърк се обърна и се зае да намери бутона за изключване на телевизора. Изглежда, единственият замисъл в дизайна на контролния панел беше да се предотврати възможното изключване — там нямаше, нито един бутон с надпис „вкл.“ или „изкл.“. Най-накрая Дърк просто издърпа щепсела от контакта в стената и се обърна към момчето, което в същия миг строши носа му.