Момо

Това бяха естествено много скъпи играчки, каквито приятелите на Момо никога не бяха притежавали, а самата Момо пък въобще никога. Преди всичко тези неща бяха толкова съвършени до най-малките подробности, че с тях човек нямаше какво да си представя. Често децата часове наред седяха и гледаха с напрежение и същевременно отегчено една такава вещ, която ръмжеше наоколо, клатушкаше се или се въртеше в кръг, но нищо повече не им хрумваше. Затова накрая отново се връщаха при своите стари игри, за които им бяха достатъчни само няколко кутийки, една скъсана покривка за маса, малка къртичина или шепа камъчета. С тях човек можеше да си представи всичко.

Казвам ти, Момо, най-опасното нещо в живота са мечтите, които се сбъдват.

Игрите им бяха предписани от надзиратели и бяха само такива игри, при които се научава нещо полезно. Разбира се, те губеха при тези игри и загубата се състоеше в следното: губеха умението да се радват, да се въодушевяват и да мечтаят.

Моите родители дори много ме обичат. Но те не са виновни, че нямат вече никакво време. Това просто е така. И именно затова сега ми подариха дори транзистор. Беше много скъп. Това не е ли доказателство?