Алексис Зорбас

"Да казваш "Да" на необходимостта, да превръщаш неизбежното в своя свободна воля — този е може би единственият път за човека към избавлението."

— Загадка! — промълви той. — Велика загадка! За да дойде, значи, свободата на този свят, трябва да станат толкова убийства и толкова безчестия? Защото, ако седна да ти изреждам какви мръсотии сторихме и какви убийства, ще ти настръхнат косите! И все пак какви бяха резултатите от всичко това? Свободата! Вместо да запрати гръм и мълния да ни изгори, бог ни дава свободата. Нищо не разбирам!

"Правилните, честни мисли искат спокойствие, старини, беззъби уста. Когато си беззъб, лесно е да кажеш: "Срамота, момчета, не хапете!". Но когато имаш всичките си трийсет и два зъба... Звяр е човекът на младини, див звяр, хора яде!"

"Не си позволявай много близост с хората, не им казвай, че всички сме равни, че всички имаме еднакви права, защото веднага ще потъпчат твоето право, ще ти грабнат хляба и ще те оставят да умреш от глад. Дръж се на положение"

"Не вярвам в нищо - колко пъти ще ти казвам това? Не вярвам в нищо и в никого, освен в Зорбас. Не че Зорбас е нещо по-добро от другите - никак, ама никак! Скот е той. Но вярвам в Зорбас, защото само той е под моя власт, само него познавам, всички останали са привидения. С неговите очи гледам, с неговите уши слушам, с неговите черва смилам храната си. Всички останали, ти казвам, са привидения. Когато умра аз, всичко умира. Целият Зорбаски свят отива на дъното!"

"Жената е нещо друго, началство, нещо друго, но не и човек. Защо да се разсърдя? Неразбираемо нещо е жената и всички държавни и религиозни закони грешат! Не трябва да имат такова отношение към жената, не! Отнасят се с нея много сурово, началство, много несправедливо... Ако аз правех законите, щях да определя едни за мъжете и други за жените... Десет, сто, хиляда повели за мъжете; та нали е мъж, носи. Но нито една за жената."

"Зорбас въздъхна. Ако съществува ад, ще отида в ада, и то по тая причина. Не защото съм крал, убивал, изневерявал, не, не! Това не е нищо, Господ прощава тези неща. Ала ще отида в ада, защото онази нощ една жена ме очакваше в леглото си, а аз не отидох..."

Животът е доживотен затвор ...

по маслиновите дървета щурците стържеха въздуха ...

- Брей, каква машина е човекът! Туряш ѝ хляб, вино, риба, репички, и излизат въздишки, смях и сънища. Фабрика!

Всичко е идеята - рече той. - Вярващ ли си? Тогава една треска от някаква си стара врата става честният кръст. Не си ли вярващ? Това честният кръст целият става някаква стара врата.

Доста време седяхме около мангала и мълчахме и двамата. Отново се уверих колко просто и скромно нещо е щастието - чаша вино, един кестен, едно нищо и никакво мангалче, шумът на морето, нищо друго. Нужно е само, за да почувстваш, че всички тези неща са щастието, едно просто и скромно сърце.

Светът беше за Зорбас, както и за първите хора, някаква плътна гледка, звездите го докосваха, морето се разбиваше в слепоочията му; той възприемаше и изживяваше без обезобразяващата намеса на разума земята, водата, животните, бога.

— А пък аз ти казвам, че и това дори не те пита! Ама отде знаеш това бре, неграмотни Зорбас, ще ми речеш? Знам го с положителност, защото, ако аз имах двама сина, единият благоразумен, стопанин, пестелив, богобоязлив, а другият хаймана, непочтен, гуляйджия, женкар, вън от закона, щях да ги слагам, разбира се, и двамата на трапезата си; но не знам, сърцето ми май щеше да го тегли повече към втория. Разбира се, може би защото щеше да прилича на мен; и кой ти казва тогава, че аз с господ не си приличаме повече, отколкото той с поп Стефанос, дето ден и нощ прави метани, събира пари и не дава и на ангела си дори вода?
Господ гуляе, убива, върши неправди, люби, работи, гони неуловимите птички, също като мен. Яде, каквото му се ще; взема, която жена му се хареса. Гледаш някоя красива жена, като капка, гледаш я как ходи из тая земя и сърцето ти се радва; и изведнаж разтваря се земята и жената изчезва. Къде отива? Кой я взема? Ако е порядъчна, казваме: господ я взе; ако е чапкънка, казваме: дяволът я взе. А пък аз ти казвам, началство, казвам ти го и ти го повтарям: господ и дявол са едно и също нещо!

И ако пък е жена,ее,тогава вече ми иде, на,кълна ти се, да се разплача.Задяваш ме час по час твоя милост, че обичам жените;ами, че как, бре, да не ги обичам, като са такива слаби същества, дето не знаят какво искат.....

— Може и да остана…— казах аз, изплашен от грубата нежност на Зорбас. — Може и да дойда с теб; свободен съм!
Зорбас поклати глава.
— Не, не си свободен — каза той. — Само въжето, с което си вързан, е малко по-дълго от това на другите хора; това е всичко. Твоя милост, началство, имаш дълга връв, сновеш насам-натам и мислиш, че си свободен; ала не късаш връвта. А щом не скъсаш връвта…
— Ще я скъсам някой ден! — казах настървено, защото думите на Зорбас докоснаха една открита рана в душата ми и ме заболя.
— Трудно е, началство, много е трудно. За това трябва луда глава, луда глава, чуваш ли? Всичко залагаш! Но ти имаш разум и това ще ти изяде главата. Разумът е бакалин, води тефтери, пише — толкова дадох, толкова взех, това е печалбата, това е загубата. Той е, видиш ли, добро стопанче, не залага всичко, запазва винаги нещо в резерва. Не къса той връвта, не! Държи го, мръсницата му недна, здраво го държи в ръцете си; и ако й се изплъзне — отиде, отиде горкият! Но ако не скъсаш връвта, кажи ми, какъв вкус има животът? Лайкучка, лайкучка! Не е ром, та да прекатури света!

Ех, докъде изпаднаха хората, пфу, да се не видят макар! Оставиха телата си да онемеят и само с устата си говорят. Ама какво да каже устата, какво може да каже устата?
...пламнах, трябва да се угася...

- Ех, началство - каза той, - да знаехме какво казват камъните, цветята, дъждът! Може би викат, нас викат, а ние не ги чуваме. На както и ние викаме, а те не ни чуват. Кога ще се отворят ушите на света, началство? Кога ще се отворят очите ни, та да прогледнем? Кога ще се разтворят обятията ни, та камъни, цветя и дъжд, и хора, всички да се прегърнем?