Братя Карамазови

О, разбира се, в манастира той напълно вярваше в чудесата, но според
мене чудесата никога няма да смутят реалиста. Не са чудесата, които склоняват
реалиста към вяра. Истинският реалист, ако е невярващ, винаги ще намери у себе
си сила и способност да не повярва и в чудото, а пък ако чудото се яви пред него
като необорим факт, той по-скоро няма да повярва на себе си, отколкото да
допусне факта. Ако пък дори го допусне, ще го допусне като факт естествен, който
обаче му е бил досега неизвестен. В реалиста вярата не се ражда от чудото, а
чудото — от вярата.

Но да се влюбиш, не значи да обичаш. Може да се влюбиш и ненавиждайки.

О, лошо нещо е нервна жена, Алексей..

Има в народа скръб мълчалива и безкрайно търпелива: тя се затваря в себе си и мълчи.Но има и мъка избухнала: тя изведнъж се излива в сълзи и след това минава в нареждане. Особено при жените е така. Но тя не е по-лека от мълчаливата скръб.
Нареждането утолява само с това, че още повече ранява и къса сърцето. Такава
скръб дори не търси утеха, а се подхранва от чувството за неутолимост.
Нарежданията са само потребност непрекъснато да се подлютва раната.

Ближният може да бъде обичан абстрактно и понякога дори отдалеч, но отблизо — почти никога.

— Да, наскоро един българин в Москва ми разправяше — продължи Иван Фьодорович, сякаш не чуваше брат си — как турците и черкезите там при тях, в България, повсеместно злодействували[14], опасявайки се от поголовно въстание на славяните — тоест палят, колят, изнасилват жени и деца, заковават с гвоздеи арестантите за ушите на стоборите и ги оставят така до сутринта, а на сутринта ги обесват — и прочие, невъзможно е да си представиш всичко. Наистина понякога се говори за „зверската“ жестокост на човека, но това е страшно несправедливо и обидно за зверовете: звярът никога не може да бъде така жесток като човека, така артистично, така художествено жесток. Тигърът просто захапва, къса и само това умее.

— Аз трябва да ти направя едно признание — започна Иван: — никога не съм могъл да разбера как може човек да обича ближните си. Именно ближните според мен е невъзможно да се обичат, а може би само далечните, някога някъде бях чел за „Йоан Милостиви“[11] (един светец), че той, като дошъл при него един гладен и измръзнал пътник и го помолил да го стопли, легнал заедно с него в леглото, прегърнал го и почнал да му диша в гноясалата и зловонна от някаква ужасна болест уста. Убеден съм, че го е направил в изстъпление на неискреност, поради наложена от чувството на дълг любов, от самоналожена епитимия. За да обикнеш човека, той трябва да се крие, а щом малко си покаже лицето — край на любовта.

А, второ, колкото е по-глупаво, толкова е по-близо дори до самата същина. Колкото по-глупаво, толкова по-ясно. Глупостта е кратка и не хитрува, а умът шикалкави и се крие. Умът е подлец, а глупостта — открита и честна.

Знаеш ли, драги мой, имало един стар грешник от осемнадесетото столетие, който изрекъл, че ако нямало бог, той трябвало да се измисли, s’il n’existait pas Dieu il faudrait l’inventer. И наистина човекът е измислил бога. И не това е странното, не това би било удивителното, че Бог действително съществува, но удивителното е, че такава мисъл — мисълта за необходимостта от бога — е могла да влезе в главата на такова диво и злобно животно, каквото е човекът, толкова е свята тя, толкова е трогателна, толкова е премъдра и толкова прави чест на човека.

Страшно много центростремителна сила има още в нашата планета, Альоша. Живее ми се и аз живея, пък макар и противно на логиката. Нека да не вярвам в реда на нещата, но скъпи ми са нежните листенца, които се разтварят напролет, скъпо ми е синьото небе, скъп ми е някой човек, когото някой път, ако щеш вярвай, дори не знаеш защо обичаш, скъп ми е някой човешки подвиг, в който отдавна вече може би си престанал дори да вярваш, но все пак по стар навик го почиташ в сърцето си.