Цитати на Гълъбица

И най-мъдрият и съвършен човек, всъщност - най-мъдрите му и добронамерени постъпки могат да станат обект на присмех за оня, чиято единстена цел в живота е да се присмива над другите.

Хората са много изобретателни да си измислят адове, но попадат в някои от най-лошите приживе.

... единствено хора, които са стъпили здраво на земята, успяват да градят въздушни кули.

... да повръщаш миналото, когато настоящето е даже по-лошо, може да превърне повърнатото в деликатес.

Как ли се чувства самоубиецът, който лети надолу от скалата? Сигурен съм, че усещането е напълно разумно. Иначе защо ще крещят, докато падат?

В Мъката има елемент на Празнота -
тя няма спомени за своето начало,
дори не знае съществувал ли е миг,
през който да не е боляла.

Извън самата себе си
тя Бъдеще не притежава,
а Миналото в царството й мрачно
отново само Мъка предвещава.

Такова дребно нещо е да плачеш,
въздишка от гръдта за миг извира,
но от неща с такива измерения
все пак понякога човек умира.

Да, помисли си Клариса, време е денят да свършва. Даваме приеми, правим тържества, напускаме семействата си, за да живеем сам-сами в Канада, мъчим се да пишем книги, които обаче не променят света независимо от нашия талант, неспирни усилия и големи надежди. Живеем живота си, занимаваме се - всеки с нещо, - после заспиваме. Всичко е толкова просто и обикновено. Някои скачат от прозорците или влизат да се удавят, или взимат хапчета. Повечето умират случайно, при нещастни случаи, а още повече - голямато мнозинство, биват поглъщани от някоя болест или, ако са късметлии, от самото време. Едно е само утешението: отделен час тук или там, когато, противно на всякакви зли сили и очаквания, животът ни като че се разтваря и ни дава всичко, за което някога сме мечтали, макар че всички освен децата (а може би дори и те) знаят, че тези часове ще бъдат неизменно последвани от други, мрачни и много по-трудни. Въпреки това ние обожаваме града, утрото, надяваме се на нещо повече.
Един Бог знае защо го правим.

Втурваха се заедно из улиците и се пъхаха навсякъде по своя си маниер, който с времето ставаше все по-тъжен, всезнаещ и безсмислен. Но тогава, в ранните дни, те танцуваха по улиците като отвързани, като помрачени, а аз се тътрех отзад, както цял живот съм се тътрил след хората, които са ми били интересни, защото единствените хора за мен са лудите, онези, които са луди за живот, луди за разговори, луди за спасение, онези, които пожелават всичко наведнъж, които никога не се прозяват, нито дрънкат баналности, а горят, горят, горят като приказни жълти фойерверки, разпукват се сред небето, същински звездни паяци, а отвътре блясва синкавата светлина на сърцевината им и тогава всички се стъписват: "Аууууу!"

- Кой победи? И какво значи да победиш? Най-сигурният начин да загубиш е да се насилваш да победиш.
Аз едно зная: да се скъсаш, не можеш да надвиеш живота.

Пол, възраст, раса, всички тия глупости разделят хората един от друг. Надпреварата е единственото, което ни свързва. Но случи ли се да победиш някого, после се чувстваш още по-самотен.

Двамата получиха второ предупреждение, тогава седнаха със скъстени крака на асфалта и потънаха в задушевен разговор. И това беше най-странното, помисли си Гарати, докато минаваха край тях, защото Скрам и Майк не говореха на един и същ език.

Всички са си отишли. Опустял е градът на радостта, прибрал си е багажа и си е заминал, никой не е останал, освен този нещастник Гарати, за да срещне очи в очи задаващата се пустота от смачкани шоколадови обвивки, избледнели фасове от цигари и празни консервени кутии.
Всички са си отишли, с изключение на един единствен войник, млад, рус и красив по някакъв свой начин. В едната си ръка стиска сребрист хронометър, в другата държи карабина. Няма милост в лицето му.

Единственото, което правиш през целия си живот, е да вървиш право към гроба; кожата покрива черепа само за известно време. Разтегни това черепно покривало в усмивка.

И вътре в душата на човека, който някога осъдил едно момче заради детските му сълзи, непознатият се смеел ли, смеел.

Ангелите може и да се спасят от вечните мъки, но хората са по-малко щастливи създания и за тях адът е винаги близо.

Интересуват се как си прекарвам времето. Казвам им, че понякога просто седя и мисля. Но не им казвам за какво. Карам ги да си блъскат главите. Казвам им, че понякога ми е приятно да вдигна глава, ей така, и да ловя дъждовните капки с езика си.

"Вярвам ти, Пиле. Ти ми казваш истината, твоята истина."
"А не може ли това да бъде и твоята истина, Перта? Аз искам да бъде и твоя истина. Искам да ме познаваш истински."
"Не, Пиле. Аз съм птичка. Твоята истина не може да бъде моя."

Приятелите идват и си отиват от твоя живот като помощник-келнери от ресторант, забелязал ли си? Ала когато мисля за оня сън, за телата под водата, които ме дърпат неумолимо за краката, станалото ми изглежда нормално. Някои потъват, това е. Не е честно, но се случва. Някои потъват.

Когато в стаята има прозорец, човек си има свое парче небе.