Цитати на lena_j

Проблемът е, че започваме да се усещаме, че романтичната любов е наистина нещо като кокаин. Нещо стряскащо, подобно на кокаин. Даже стимулира същите части от мозъка, както и кокаинът. И пак те кара да хвърчиш в небесата и да се чувстваш добре известно време, но също като кокаина създава не по-малко проблеми, колкото и разрешава.
Повечето елементи на романтичната любов, които търсим драматичните и омайващи прояви на емоционална привързаност, целият хаос от падения и възходи, не са здрави и истински прояви на любов. Те фактически са просто друга форма на овластяване, която се проявява в отношенията между хората.

Много учени подозират, че Шекспир е написал „Ромео и Жулиета" не да възпее романтиката, а по-скоро да я окарикатури, да покаже каква абсолютна лудост е. Не е имал предвид да пише пиеса, прославяща любовта. По-точно казано, искал е да бъде точно обратното огромен светлинен знак, на който пише ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО, ограден от полицейска лента с надпис НЕ ПРЕМИНАВАЙ.
През по-голямата част от човешката история романтичната любов не се слави толкова, колкото сега. Всъщност някъде докъм средата на деветнайсети век на любовта се гледа като на излишно и опасно психологично препятствие към по-прозаични, но по-важни неща в живота, нали знаете да си гледаш добре нивата и/или да се омъжиш за някого с повече овце например. Младите принудително са възпирани от романтичните си страсти за сметка на по-практични женитби с икономическа насоченост, които да донесат стабилност както на тях самите, така и на семействата им. Днес обаче умираме за такава извратена и побъркана любов. Тя доминира в нашата култура. И колкото по-драматична е, толкова по-добре.

Отказът е важно и ключово житейско умение. Никой не иска да затъне в отношения, които ще го направят нещастен. Никой не иска да затъва в работа, която мрази и в която не вярва. Никой не иска да усеща, че не може да каже онова, което в действителност мисли.
И все пак хората го правят. През цялото време.
Честността е заложена в природата на човека. Но част от това да сме честни изисква от нас да свикнем от време на време да казваме или чуваме „не“. По този начин отказът заздравява отношенията ни с околните и заздравява емоционалните ни преживявания.

Желанието да се отбягва отказа на всяка цена, да се избягват кавгите и конфликтите, желанието да се опитваме да приемаме всичко и да уеднаквяваме и хармонизираме всичко това е дълбока и изтънчена форма на овластяване. Овластените хора тъй като те смятат, че заслужават да се чувстват добре през цялото време - избягват да отхвърлят каквото и да е, защото това може да ги накара да се почувстват зле, може да накарат и някой друг да се почувства зле. И тъй като отказват да отхвърлят каквото и да било, водят безсмислен, егоцентричен и основан на желанието за удоволствия живот. Единственото, за което им пука, е да поддържат временното удоволствие за по-дълго, да избягват неизбежните провали в живота си, да се правят, че болката не съществува.

Искам да кажа, че на всички нас трябва да ни пука за нещо в живота, за да можем да го ценим. А за да ценим нещо, трябва да се откажем от онова, което не е това нещо. За да ценим Х, трябва да отхвърлим не-Х.
Този отказ е неотменна и необходима част от поддържането на нашите ценности и оттам - на нашата идентичност. Самоопределяме се по това от какво сме се отказали. И ако не се отказваме от нищо (може би от страх да не отхвърлят самите нас), значи, изобщо не притежаваме никаква идентичност.

Отбягването на отказите (независимо дали ние отказваме, или на нас ни отказват) често ни се пробутва като начин да се почувстваме по-добре. Но отбягването на отказа ни дава краткотрайно удоволствие, като в по-дългосрочен план ни прави по-объркани и по-неориентирани.
За да оцените нещо, трябва да му се посветите. В живота ни има едно ниво на радост и смисъл, до което може да се стигне само ако сме прекарали десетилетия, влагайки всичко в една-единствена връзка с някого, в една-единствена професия, една кариера. Не можем да постигнем тези десетилетия на такова себеотдаване, без да отхвърлим алтернативите.
Изборът на ценности за вас изисква отказването от други.

Като допълнение към нашата позитивистично-консуматорска култура много от нас бяха „индоктринирани с вярата, че трябва да бъдем колкото е възможно по-отворени и по-положителни. Това е крайъгълният камък за много от така наречените книги за позитивно мислене - бъди отворен за възможности, бъди положителен, казвай „да на всичко и на всеки" И Т.Н.
Обаче имаме нужда да отхвърлим нещо. В противен случай не ставаме за нищо. Ако всичко за нас е еднакво добро и желано, значи, животът ни е празен и безсмислен. Ние сме без ценностна система и поради тази причина водим безцелен живот.

Ho в „свободния "Запад, продължаваше учителят ми по руски, има изобилие от икономически възможности, такова изобилие, че става далеч по-ценно да умееш да се представиш по определен начин, дори и да е лъжа, отколкото действително да бъдеш такъв. Доверието губи стойността си. Външността и умението да убеждаваш стават далеч по-изгодни форми на изразяване. Да познаваш повече хора повърхностно е по-изгодно, отколкото да опознаеш малцина по-отблизо.
Ето защо да се усмихваш и да говориш учтиво, дори и да не ти се иска, става норма на поведение в Западния свят. Да казваш дребни лъжи и да се съгласяваш с някого, с когото всъщност не си съгласен. Ето защо хората се научават да се преструват на приятели с онези, които всъщност са им неприятни, да купуват неща, от които всъщност нямат нужда. Тази заблуда усърдно се поощрява от икономическата система.
Неприятната последица от това е, че на Запад никога няма да разбереш дали изцяло можеш да се довериш на човека, с когото говориш. Това понякога се случва даже между добри приятели или роднини. На Запад има такъв натиск да бъдеш харесван, че някои хора се променят изцяло в зависимост от човека, с когото общуват.

В този случай Русия ме принуди да преразгледам моя повърхностен, фалшиво лустрован начин на общуване, който е присъщ на англосаксонската култура, и да се запитам дали това по някакъв начин не ни прави по- несигурни един към друг и по-лоши в близките ни отношения.
Спомням си, че веднъж обсъждахме този въпрос с учителя ми по руски и той излезе с една интересна теория. След като е живяло толкова поколения в комунизъм, с малко или никакви икономически възможности, сковано от една култура на страха, руското общество е открило, че най-ценното благо е доверието. А за да градиш доверие, трябва да си честен. Това означава, че когато нещо е лошо, казваш го открито и без извинения. Проявата на неприятната честност се отплаща, защото тя е необходима за оцеляването трябва да разбереш на кого можеш да се довериш и на кого не, и колкото по-бързо го установиш, толкова по-добре.

След години пътешествия си дадох сметка, че това може би е най-неамериканското място, където за първи път изпитах един особен вкус на свободата способността да кажеш това, което мислиш или чувстваш, без да те е страх от ответната реакция. Това бе странна форма на освобождаване чрез приемане на отхвърлянето. И също като някой, който цял живот е бил лишаван от откровено общуване първо от емоционално ограничения живот в семейството, а след това и с помощта на непробиваема демонстрация на фалшива увереност, аз се опивах като че ли беше най-хубавата водка на света.

В руската култура има някаква първична прямота, която дразни западняците. Тук фалшивото благоприличие и витиеватите любезни фрази ги няма. Не се усмихват на непознати и не се преструват, че харесват онова, което не им се нрави. В Русия ако нещо е тъпо, казват, че е тъпо. Ако някой се държи като задник, му казват, че е задник. Ако наистина харесват някого и си прекарват страхотно с него, му го казват открито. Няма значение дали този човек им е приятел, непознат или някой, когото са срещнали на улицата преди пет минути.

Защото след всичките тези години на силни усещания, най-големият урок който научих от този авантюризъм, бе че абсолютната свобода сама по себе си не означава нищо.
Свободата дава възможност за по-голям смисъл, обаче сама по себе си не означава кой знае колко. И в такъв случай единственият начин да постигнете значимост и смисъл в живота е като отхвърлите алтернативите, тоест стесните свободата чрез избора да се посветите на едно място, на една вяра или на (уфф!) един човек. Това заключение се оформи в мен бавно по време на годините, прекарани в пътуване. Както и с повечето крайности в живота, човек трябва да се потопи в тях, за да разбере, че от тях не се става по-щастлив. Това за мен бяха пътуванията. Докато се потапях в петдесет и третата, петдесет и четвъртата, петдесет и петата си страна, започнах да разбирам, че колкото и вълнуващи и страхотни да са преживяванията ми, много малко от тях ще оставят трайна следа в мен. Докато моите приятели у дома водеха уседнал живот, женеха се, купуваха къщи и прекарваха времето си в интересни компании или го посвещаваха на политически каузи, аз се давех във временни удоволствия.

Действие > Вдъхновение > Мотивация
Ако ви липсва мотивация да направите съществена промяна в живота си, направете нещо наистина каквото и да е и след това впрегнете реакцията спрямо това действие, за да ви мотивира.

И именно в тези минути на несигурност, на дълбоко отчаяние ние ставаме податливи на все по-упорито проникващо чувство на овластяване - започваме да вярваме, че заслужаваме да послъгваме по малко, за да постигнем своето, че другите заслужават да бъдат наказани, че ние заслужаваме да имаме онова, което искаме, и то понякога чрез насилие.
Това е пак законът за обратното действие - колкото повече се опитвате да бъдете сигурни в нещо, толкова по-неуверени и несигурни ще се почувствате.
Но обратното също е вярно колкото повече се оставяте на чувството на несигурност и незнание, толкова по-спокойно ще се чувствате, че знаете какво не знаете.
Несигурността ни помага да не съдим другите, тя замества излишните стереотипи и пристрастия, които обикновено чувстваме, когато видим някого по телевизията, в офиса или на улицата. Освен това несигурността ни освобождава от нуждата да съдим и себе си. Не знаем дали сме харесвани или не, не знаем колко привлекателни сме, не знаем колко потенциално преуспели можем да бъдем. Единственият начин да постигнем тези неща е да си останем неуверени в тях и да изчакаме да разберем от опит.

Проблемът тук се състои в това, че сигурността е не само непостижима, но че и преследването на сигурност често пъти може да доведе до по-голяма (и по-лоша) несигурност.
Много хора притежават непоклатима увереност в способностите си на работното място и в размера на заплатата, която би трябвало да получават. Но тази увереност ги кара да се чувстват по-зле, а не по-добре. Виждат как повишават другите преди тях и се чувстват пренебрегнати, недооценени и недоразбрани.

За да може човек да намира оправдание за ужасните неща, които върши с хората, трябва да изпитва непоклатима сигурност в собствената си правота, в собствените си вярвания. Расистите предприемат расистки действия, защото са сигурни в собственото си генетично превъзходство. Религиозните фанатици се взривяват и избиват десетки хора, защото са сигурни, че като мъченици в рая има запазено място за тях. Мъже изнасилват и измъчват жени, подтиквани от увереността, че имат права над тялото им. Лошите хора нито за миг не вярват, че те са лошите - по-скоро вярват това за другите.

Но може би отговорът е да вярваш по-малко на себе си. В края на краищата, ако сърцето и съзнанието ни са толкова ненадеждни, може би трябва повече да подлагаме на съмнение собствените си намерения и мотивации. Ако грешим през цялото време, тогава единственият логичен път за развитието ни не е ли самоналоженият скептицизъм и взискателното преразглеждане на собствените ни вярвания и възгледи?
Това може да звучи плашещо и саморазруши- телно. Но всъщност е точно обратното. Освен че е освобождаващо, това е и много по-безопасен вариант.

Е, значи, аз винаги греша непрекъснато за какво ли не, но точно затова животът ми става по-добър.
Развитието е един безкрайно повтарящ се процес. Когато научим нещо ново, не вървим от „грешно към „правилно“, а по-скоро от грешно към друго по-малко погрешно. И когато наумим нещо допълнително, вървим от по-малко погрешно към още по-малко погрешно от първото и така нататък. Винаги сме в процес на доближаване към истината и съвършенството, без обаче някога да стигаме до истината или съвършенството.

Вината е в минало време. Отговорността е в сегашно време. Вината произлиза от избор, който вече е бил направен в даден момент. Отговорността произлиза от избора, който правим в момента, във всяка секунда от деня ни.

"С голямата отговорност върви и голяма сила."
Колкото по-често избираме да поемаме отговорност в живота си, толкова по-голяма сила упражняваме в него. Поемането на отговорност за проблемите ни е първата стъпка към решаването им.