Цитати на tanchushka

Когато човек живее за момента, свободното падане може да му достави удоволствие. Но започне ли да се тревожи за следващия миг, удоволствието изчезва.

Никога нямаше да бъдем сродни души. Ние бяхме две лодки, срещнали се посред океана, всяка от които бе сменила за известно време курса си, за да поплуваме заедно в една посока сред пустото море. Бяхме различни лодки, които плуваха към различни пристанища и знаехме това.

Най-странното в неразрешимите загадки е, че отговорите им са до един прости.

Джоди често пътешествуваше до окрайнината на храсталаците зад къщата. От една ръждясала желязна тръба изтичаше тънка струйка изворна вода в старо зеленясало корито. Там, където водата преливаше и се попиваше от почвата, имаше ивица вечно зелена трева. Дори когато през лятото хълмовете изсъхваха и ставаха кафяви, малката ивица оставаше зелена. Водата тихичко бълбукаше в коритото през цялата година. Това място бе започнало да привлича неотразимо Джоди. Когато биваше наказан, хладната зелена трева и бълбукането на водата го успокояваха. Когато бе извършил нещо лошо, стипчивият вкус на лошотия го напускаше в покрайнината на храсталаците. Когато седеше в тревата и слушаше бълбукането на поточето, в съзнанието му се разрушаваха пречките издигнати от напрегнатия ден.

Вечерта Мари дойде да ме търси и ме попита дали искам да се оженя за нея. Рекох й, че ми е все едно и че бихме могли да сторим това, ако го желае. Тогава поиска да знае дали я обичам. Повторих й, както и преди, че това не значи нищо, но че без съмнение не я обичам. „Защо тогава ще се ожениш за мен?“ — каза тя. Обясних й, че това няма никакво значение, но че можем да се оженим, ако желае. Впрочем въпросите задаваше тя, а пък аз се задоволявах да казвам „да“. Тогава тя изтъкна, че женитбата е сериозно нещо. Отвърнах: „Не.“ Замълча за миг и ме погледна. После заговори. Искаше просто да знае дали бих приел същото предложение от друга жена, с която бих бил свързан по същия начин. Потвърдих: „Естествено.“ Тогава тя се зачуди дали ме обича, но аз нищо не можех да зная по тази точка. След като помълча пак, промълви, че съм странен, че без съмнение сега ме обича заради това, но че навярно един ден поради същите причини ще се отврати от мен. Тъй като не се обаждах, защото нямаше какво да добавя, тя се усмихна, хвана ме за ръка и заяви, че иска да се омъжи за мен. Отговорих й, че щом поиска, ще го направим.

О, разбира се, в манастира той напълно вярваше в чудесата, но според
мене чудесата никога няма да смутят реалиста. Не са чудесата, които склоняват
реалиста към вяра. Истинският реалист, ако е невярващ, винаги ще намери у себе
си сила и способност да не повярва и в чудото, а пък ако чудото се яви пред него
като необорим факт, той по-скоро няма да повярва на себе си, отколкото да
допусне факта. Ако пък дори го допусне, ще го допусне като факт естествен, който
обаче му е бил досега неизвестен. В реалиста вярата не се ражда от чудото, а
чудото — от вярата.

Тъпият бодеж понякога, смаляването на онова, което преди е изглеждало почти нищо – бе единственото, което показваше, че все още имаше нещо за губене. Един термометър, който отдавна вече сочеше най-ниската точка на чувството, а че ставаше по-студено, можеше да се забележи само когато някоя замръзнала част от тялото, пръст или крак, се отчупеше почти без болка.

- Нашето въображение не може да брои. А силата на чувството не зависи от цифрите. То може да брои само до едно. Едно – но то е достатъчно, когато наистина чувстваме.

Има в народа скръб мълчалива и безкрайно търпелива: тя се затваря в себе си и мълчи.Но има и мъка избухнала: тя изведнъж се излива в сълзи и след това минава в нареждане. Особено при жените е така. Но тя не е по-лека от мълчаливата скръб.
Нареждането утолява само с това, че още повече ранява и къса сърцето. Такава
скръб дори не търси утеха, а се подхранва от чувството за неутолимост.
Нарежданията са само потребност непрекъснато да се подлютва раната.