Цитати на platanus

„Съдърн Вали" дойде да размахва пред вас чували с пари и да ви обещава, че ще спаси целия град. Но не ви ли казаха същото и дървосекачите? Те щяха да останат завинаги. Помните ли? Тогава защо всичките им къщички бяха на релси? Още колко временни спасители можете да изтърпите? И къде са сега? Може и да греша, но Кентъки май не е част от Вирджиния.
Котън помълча и погледна Милър.
- Каменовъглените компании ви казаха същото. И какво направиха? Дойдоха, взеха каквото им трябваше и не ви оставиха нищо освен надупчени планини, роднини с разядени дробове и кошмари наместо сънища. А сега „Съдърн Вали" пее старата песен с нов припев - природен газ. Просто забиват поредната игла в кожата на планината. Търсят пак да изсмучат богатства, без да оставят нищо. Нищо!

Напоследък сте съумели да овладеете и натрупаната от вашето слънце енергия и наричате това прогрес. Това не е прогрес. Прогресът е приближаване към някаква цел. Каква е вашата цел? Не знаете и тъй като не я знаете, все едно че се движите в кръг — което всъщност и правите, защото вие пилеете енергийните си източници. А те са вашият капитал. Когато ги изчерпите, ще се върнете обратно на нивото, на което сте били, преди да ги откриете. Това не е прогрес, това е разточителство.

Когато в сряда сутринта цари характерната за неделя тишина, трябва да знаеш, че някъде нещо не е в ред.

Групата упорито се движеше, докато се дотътра до центъра на площада. Там водачът извиси глас — силен и притежаващ всички качества на командуващ парад.
— Рота-а-а-а, спри!
Хората на площада бяха затихнали неподвижно и обърнали лица към него се опитваха да разберат какво става. Водачът отново заговори, пародирайки тона на професионален екскурзовод:
— И така, господа, пристигнахме. Пикапроклетидили съркъс. Центърът на света. Пъпът на вселената. Където всички знатни особи са се забавлявали с вино, песни и жени.
Той не беше сляп, съвсем не беше. Докато говореше, очите му шареха наоколо и всичко забелязваха. Вероятно зрението му беше оцеляло съвсем случайно, както и моето, но той беше порядъчно пиян, както и мъжете зад него.

- Остави ме на мира, ненаситнице! Колко пъти вече? Таман се поуспокоя, наглася се да си почина и да си подремна - пак влачи. Не съм млада вече, по-стара съм от тебе... хрилете ми също не са в ред...
...
- Вижте какво - казах аз, като се поокопитих.
- Леле, кой е това? - уплаши се щуката.
- Аз... Тук съм случайно... Исках мъничко да се поизмия.
- Да е поизмиеш? Аз пък мислех, че пак е бабичката. Не виждам, стара съм. Пък казват, че и коефициентът на пречупването във въздуха е съвсем друг. Бях си поръчала въздушни очила, но ги загубих, не мога да ги намеря... Ами какъв си ти?
- Турист - отсякох аз.
- Ах, турист... Аз пък си мислех, че пак е бабичката. Да знаеш какво прави тя с мен! Хване ме, отмъкне ме на пазара и там ме продаде уж за
рибена чорба. И какво да правя аз? Разбира се, казвам на купувача: тъй и тъй, пусни ме при малките ми рожби - макар че къде ти у мене малки рожби - тия, дето са още живи, не са деца, а дядовци.

[Из "Осмо пътешествие"]
Внезапно някой болезнено ме дръпна за косата. Изохках — беше тараканецът, който искаше да демонстрира, че земната еволюция ме е произвела солидно и че не заслужавам да бъда наричан нищожество, слепено как да е от гнили отпадъци; и току ме удряше по главата с тежкото си смукало… Като усещах, че се разделям с живота, все по-слабо се съпротивлявах, ритнах няколко пъти в агония… и паднах на възглавницата. Още не съвзел се окончателно, скочих, седнах в леглото и заопипвах врата, гърдите, главата си, убеждавайки се, че всичко преживяно неотдавна е само кошмарен сън. Отдъхнах си с облекчение, но после започнаха да ме гризат съмнения. Повтарях си: „Лош сън — хубав ден“, но и това не помогна. Най-накрая, за да разсея мрачните мисли, които ме бяха налегнали, заминах при леля си на Луната. Все пак едва ли осемминутното пътуване с планетобуса, чиято спирка е точно пред къщата ми, може да се нарече „осмо звездно пътешествие“; мисля, че преживяното насън пътешествие, в което изстрадах толкова много заради греховете на човечеството, по заслужава това име.

[Из "Осмо пътешествие"]
Съгласно приетата систематизация, проявяващите се в нашата Галактика анормални форми образуват типа Abberantia (Извратенци), който се дели на подтипове Debilitates (Слабоумци) и Antisapientinales (Неразумци). Към последния подтип се отнасят класовете Canaliacele (Мерзотняци) и Necroludentia (Трупосквернци). Сред Трупосквернците различаваме подразделенията Patricidiасеае (Отцеубийци), Matriphagideae (Майцеядци), и Lasciviaceae (Гнусотняци или Развратняци). Крайно извратената форма Гнусотняци делим на Cretininae (Кретенци), например Cadaverium Mordans (Трупогризци), и Horrorissimae (Ужасняци) с класически представител в лицето на Мътилник Изпъченяк, Idiontus Erectus Gzeemsi. Някои Ужасняци създават собствена псевдокултура; към тях отнасяме видове като Anophilus Belligerens, Дупелюбец… Войнствуващ, който се именува Genius Pulcherrimus Mundanus (най-прекрасният гений на света) както и онзи специфичен екземпляр със съвършено плешиво тяло, наблюдаван от Грампулус в най-затънтеното кътче на нашата Галактика — Monstroteratum Furiosum (Гнусотник Беснеещ), който сам се нарича Homo sapiens.

Изпитвам копнеж по реалността. Да намеря онова, което съществува, което ме заобикаля, непрестанно да го поглъщам с поглед, да опозная света. Да знам онова, което не е тайна, което не е далечно, да го знам не с разума, а със сетивата си, с живота си.
Изпитвам този копнеж към реалността тъй остро, та понякога ми се струва, че всички други копнежи изчезват. Бих искал да отварям врати, прозорци, да събарям стени, да изтръгвам покриви, да премахвам всичко, което ме отделя от света.
Бих искал да живея на такова място, откъдето непрестанно бих могъл да гледам морето, небето, планините. Изпитвам глад и жажда за топлина, за вятър, за дъжд, за светлина. Да познавам лъкатушните линии на реките, да чувам как шуми водата, да чувствам въздушното течение. Градовете на хората ме смущават, човешките слова ме смущават. Те издигат препятствия пред моя копнеж, сякаш спускат завеса над света. Бих искал да преоткрия страните, в които никой не говори, страните на пастирите и на рибарите, където всичко е тихо, изложено на вятъра и светлината.

Не е трудно да си собственик на нещо. Или на всичко. Трябва само да знаеш, че е твое, след което да го пуснеш да си отиде.

- Ех, началство - каза той, - да знаехме какво казват камъните, цветята, дъждът! Може би викат, нас викат, а ние не ги чуваме. На както и ние викаме, а те не ни чуват. Кога ще се отворят ушите на света, началство? Кога ще се отворят очите ни, та да прогледнем? Кога ще се разтворят обятията ни, та камъни, цветя и дъжд, и хора, всички да се прегърнем?