Цитати на Весела

Every true love and friendship is a story of unexpected transformation. If we are the same person before and after we loved, that means we haven't loved enough.

It's as if for years on еnd you compile a personal dictionary. In it you give your definition of every concept that matters to you, such as "truth", "happiness", "beauty". At every major turning point in life, you refer to this dictionary, hardy ever feeling the need to question its premises. Then one day a stranger comes and snatches your precious dictionary and throws it away.

"All your definitions need to be redefined", he says, "It's time for you to unlearn everything you know".

And you, for some reason unbeknowst to your mind but obvious to your heart, instead of raising objections or getting cross with him, gladly comply.

Малката хлебарка ce научи да чете по трохите в бyквapa на Франц К. Тя нямаше много грижи около хляба, затова се научи да чете бързо. Много четеше и много мислеше. Дори започна да пише. И тъй като не е много прието xлебарки да публикуват в периодичния печат, тя пишеше писма. Постепенно започна да се влюбва. Научи се да усеща красотата на човешкия живот и безсмислието на неговата краткотрайност. Тогава тя отиде при баща си и кaзa:

- Tатко, не искам повече да бъда xлeбapкa. Старият хлебар я погледна тъжно, обърна очи към невзрачната си фypничкa и тихо се разрида.

...
Как да те сложа
Като нямаш нито поставка, ни дръжка
Държах за малко ръката ти, докато пресичахме някаквa линия
Беше добре. По-добре
Пак този трепет
Какво искам, като ти си човек, а търся
Одавна искам среща с това, което в мен още спи
Струва ми се у теб е даден на съхранение
Ключът от далечната стая
Която съм обитавала и вече е време
...

Да крачиш пешком по света, като си подсвиркваш небрежно с уста -- мигар може да има нещо по-красиво от това! И най-нехайно можеш да пъхнеш ръце в джобовете си, и с най-нехаен вид да крачиш по полето. Облак смръщи чело, удари гръм и плисне дъжд, а ти вървиш пешком и си подсвиркваш небрежно с уста, нищо, че са ти мокри ушите от дъжда. Виелица се свие и преспи вълчи вдига, а ти вървиш през преспите пешком, като си подсвиркваш най-небрежно -- мигар може нещо по-красиво от това да се измисли! И ей я бледата зеленина, показва мълчаливо своя нос, пчела жужи по нацъфтелите ливади, а пешеходецът върви пеша между пчелите, тревата бавно се изправя подир петите му и цялото поле дъхти на билка. Дълбоко вдишва пешеходецът миризмите на младата трева и си подсвирква най-небрежно.

Да крачиш пешком по света, като си подсвиркваш небрежно с уста -- мигар може да има нещо по-красиво от това! И най-нехайно можеш да пъхнеш ръце в джобовете си, и с най-нехаен вид да крачиш по полето. Облак смръщи чело, удари гръм и плисне дъжд, а ти вървиш пешком и си подсвиркваш небрежно с уста, нищо, че са ти мокри ушите от дъжда. Виелица се свие и преспи вълчи вдига, а ти вървиш през преспите пешком, като си подсвиркваш най-небрежно -- мигар може нещо по-красиво от това да се измисли! И ей я бледата зеленина, показва мълчаливо своя нос, пчела жужи по нацъфтелите ливади, а пешеходецът върви пеша между пчелите, тревата бавно се изправя подир петите му и цялото поле дъхти на билка. Дълбоко вдишва пешеходецът миризмите на младата трева и си подсвирква най-небрежно.

Не зная къде летуват снежните човеци, нито веднъж не ми се е случвало да срещна снежен човек през лятото. Питам Мититаки дали де ходят по ривиерите, където е топло и слънчево, може да се почива удобно, но Мититаки твърди, че и по ривиерите няма снежни човеци. Смрадовранката ми разправя, че ако й било тука френското списание от 1903 година, в него сигурно пише къде летуват снежните човеци, но както знаете, списанието го няма, щото тя го е дала на ремонт, и ние нищо не можем да научим.

Ако вие, деца, някъде по пътя си срещнете птича перушина, недейте я отминава. Повдигнете я от земята и я пуснете да полети и тя ще ви бъде много признателна. Защото една птица може да бъде мъртва, но перата й са винаги живи. Недейте отминава нашата птича перушина, недейте отминава спомена на нашия живот, а го съживявайте!

Трудните уроци са по-мъдри и по-благодарни за човека от лесните - това сам съм го изпитал и го зная от опит. Лесният урок се усвоява с леснина и от него почти нищо не научавате. Трудният урок иска много пот, но пък като усвоите урока, за цял живот ще ви държи влага.

Един понеделник, в 10:30 сутринта, през ноември 1955-а, Зуи Глас, млад двадесет и пет годишен мъж, седеше в препълнената вана и четеше писмо отпреди четири години. Писмото, напечатано на няколко листа обикновена жълта хартия, сякаш нямаше край и той бе малко затруднен да го подпира върху двете сухи островчета на коленете си. От дясната му страна една навлажнена цигара, бе закрепена на ръба на вградената поставка за сапун и явно гореше, защото той от време на време я вземаше и дръпваше веднъж-дваж, като почти не откъсваше поглед от писмото. Пепелта непрекъснато падаше във ваната или се посипваше по някоя от страниците на писмото. Той, изглежда, не забелязваше неудобството на позата си. Но явно вече бе усетил, макар и съвсем отскоро, че се изпотява от горещата вода. Колкото повече четеше — или препрочиташе писмото, толкова по-често и все по-малко разсеяно бършеше челото и горната си устна с опакото на китката.

— Спомняш ли си, когато се явявах за пети път в „Какво умно дете“? Замествах Уолт, защото му бяха сложили гипс. Помниш ли за гипса? Една вечер, тъкмо излизах с Уейкър, и Сиймор ми каза да си лъсна обувките. Бях бесен. В студиото беше пълно с идиоти, дикторът беше идиот, продуцентите бяха идиоти, и казах на Сиймор, че дяволите ще ме вземат, обаче няма да си лъскам обувките заради тях. Казах му, че те и така няма да могат да ги видят от местата си. Той ми вика: „Лъсни ги въпреки това.“ Каза да ги лъсна заради Дебелата дама. Не знаех какво има предвид, но Сийморовският му поглед ме накара да си лъсна обувките. Никога не ми обясни коя е тази Дебела дама, но аз си лъсках обувките заради Дебелата дама винаги когато излизах в ефира… през всичките тези години, откакто участваме с тебе в програмата, ако си спомняш. Най-много да съм пропуснал един-два пъти.

Дамската тоалетна в „Сиклърс“ бе почти толкова голяма, колкото самият салон и по някаква странна причина бе не по-малко уютна. Никой не я обслужваше и когато Франи влезе, вътре нямаше жива душа. Тя поспря за миг по средата на керамичния под, сякаш точно тук бе определила някому среща. По челото й избиха капчици пот, устните й бяха полуотворени, лицето й побледня още повече.

Гласът му беше някак особено и приятно дрезгав, както се случва понякога с гласовете на малки момчета. Всеки негов израз приличаше на нещо като древен остров, залян от миниатюрно море от уиски.