Цитати на Хотелски

"Имаше дни, в които се прибирах вкъщи опънат като струна. В такива дни бързах да заровя глава във възглавницата. После избухвах в див кикот, или отчаян плач, а червата ми се раздираха от болки. Това ужасно ме плашеше. Почнеш ли да правиш такива неща, значи си си купил билет за лудницата."

"Знаеш ли колко жесток може да бъде твоят Бог, Дейвид? Колко ужасно жесток?... Понякога Той ни кара да живеем."

"- Едгар, кога се чувстваш щастлив?
- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.
- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта."

"Дълбоко в себе си не можем да се наречем homo sapiens. В основата на истинската ни същност е заложено безумието, а първичният ни нагон е убийството. Това, което Дарвин е бил прекалено възпитан да каже, приятели мои, е, че сме станали господари на земята не защото сме били най-интелигентните или най-хитрите, а защото винаги сме били най-откачените и кръвожадни копелета в джунглата."

"Досега стълбата винаги ни бе издържала, това означаваше, че и занапред ще ни издържи — подобна житейска философия води до печални последствия много хора, дори цели нации."

"Всички мъже и жени се стремят към едни и същи неща. Не тези, за които пише в историята и учебниците по гражданска култура. Говоря ти за базата. Покрив над главата. Три топли хранения на ден и легло. Приличен сексуален живот. Добро храносмилане. Но най-основното от всички, приятелю, е това, което на теб ти липсва. Защото какво може да се сравни с добрия сън?"

"Дали те всички живели щастливо след това? Не. Никой не би могъл да го направи, независимо какво се разправя в приказките. Те имали своите добри дни, както ги имате и вие, имали и своите лоши дни, за които вече знаете. Имали своите победи, както всеки от вас, но имали и поражения, които също са ви известни. Имало дни, когато се срамували, защото знаели, че не са дали най-доброто от себе си, но имало и дни, когато знаели, че са постъпили така, както боговете искат от тях. Опитвам се да ви кажа, че те живели толкова добре, колкото могли, всеки от тях и всички те."

"— Точно така. Поетите винаги и може би съзнателно създават погрешна представа за любовта. Любовта е стар главорез. Не е сляпа, а е канибал с изключително остро зрение. Любовта е хищно животно и е винаги гладна.
— С какво се храни? — изрекох противно на волята си. Устните ми се раздвижиха, въпреки че разумът ми диктуваше, че целият разговор е безсмислен.
— С приятелство — отвърна Джордж Льобей. — Храни се с приятелството."

"Ако си дете, се учиш да живееш; Възрастните се учат да умират."

"Скръбта е като пиян гост, от когото не можете да се отървете, защото все се връща да ви прегърне за сбогом!"

"Нощем мислите ни се превръщат в кучета, които се изплъзват от нашийника си и хукват накъдето им видят очите.."

"Музите са призраци, които понякога идват неканени."

"Когато лудостта премине определена граница, се превръща в еднопосочна магистрала без отклонения."

"Преди да задреме окончателно, той неволно се замисли - не за пръв път - колко странни са възрастните. Пият слабително, алкохол или приспивателни хапчета, за да прогонят страховете си и да заспят, а страховете им са толкова кротки, едва ли не питомни: работата, приятелите, парите, какво ли ще си помисли учителката ако не купя по-хубави дрешки на моята Джени, още ли ме обича жена ми, кои са моите приятели. Всичко това бледнее в страховете, които обграждат в тъмнината детското легло и само някое друго дете би могло да разбере. Не съществува групова терапия, нито обществена помощ за детето, което трябва всяка нощ самичко да се справя с нещото под леглото - нещото, което се хили и подскача заплашително, но винаги остава точно извън границата на зрението. Нощ подир нощ детето е длъжно да води все същата самотна битка, а единственото лечение е постепенното закостеняване на въображението и това се нарича... израстване."

"Но това бе тъпо, празноглаво зло, за което няма ни отдих, ни прошка. Хрущенето на юмрук върху бебешко лице, срязаната с джобно ножче гума, побоят в бара, слагането на бръснарски ножчета в ябълките за празника на Вси светии, всички гнусотии, които човешкият ум може да избълва от безконечните си лабиринти. Господа, всичко ще се оправи, ако имаме по-добри затвори. По-добри ченгета. По-добра администрация. По-добър контрол над раждаемостта. По-добри методи за стерилизация. По-добри аборти. Господа, ако изтръгнем този зародиш от утробата сред кръв и плетеница от неоформени ръце и крака, той няма да порасне, за да пребие с чук някоя стара дама. Дами, ако вържем този мъж на специален електрифициран стол и го изпечем като пържола в микровълнова фурна, той вече не ще има възможност да измъчва до смърт малки момченца."

"...Но когато есента пристигне и безцеременно изрита вяртърничавото лято, както неизменно се случва някъде след средата на септември, тя се задържа край теб като стар, отдавна несрещан приятел. Настанява се наоколо както приятелят би седнал в любимото ти кресло, за да запали бавно лулата и да изпълни следобеда с разказ къде е бил и какво е правил откакто не сте се виждали."

"Нито едно дете не може да победи тези страхове, помисли той. Щом не можеш да разкажеш за страха, не можеш и да го победиш. А страховете, заключени в детското съзнание, са прекалено грамадни, за да излязат през устата. Рано или късно си намираш спътник, за да крачи до теб край всички изоставени църкви, които отминаваш от беззъбото детство до изкуфялата старост. Докато стигнеш до днешната вечер. Днешната вечер, когато откриваш, че старите страхове изобщо не са изчезнали — само са били погребани в мънички детски ковчези с букетче от шипков цвят върху капака."

"Нейде зад гърба му едва проходили дечица въодушевено щъпукаха из плиткото басейнче, а някаква майка се караше на Роди да не люлее сестричката си толкова високо... Години по-късно щеше да си спомня този миг, като че нечия ръка беше отрязала специално за него тъничък резен от тортата на времето. Ако между двама души не припламне нещичко, подобен миг просто потъва из вехтошарските складове на паметта."

"Наетият с временен договор кънтри-състав „Рейнджърс“ свиреше „Още никога не си стигал дотам“, като се мъчеше да компенсира с шумотевица липсата на талант."

"Мъчно му бе, но не заплака, сълзите даже не се надигнаха към очите му. Майка му плака тогава, ала само след три дни Чопър бе за нея част от мъглявото минало, а Марк никога нямаше да го забрави. Заради това си заслужаваше да не плачеш. Да плачеш беше като да изпикаеш всичко и да се отървеш."