Цитати на Хотелски

"Калахан бе узнал от опит, че обикновено първата реакция при известие за рак, инсулт, сърдечен удар или увреждане на някой друг важен орган, е чувството за измяна. Пациентът с изумление откриваше, че собственото му тяло, този добър (и поне досега напълно познат) приятел, се оказва най-долен лентяй, способен да зареже работата на средата. Веднага след това идваше мисълта, че не си струва да имаш приятел, който ти изневерява така жестоко. От тия две реакции произтичаше третата: няма никакво значение дали този приятел е достоен или не. Човек не може да престане да се здрависва с коварното си тяло, да събере подписка срещу него или да се прави, че не си е у дома, когато то звъни на вратата. Крайната мисъл във веригата от болнични разсъждения бе ужасното предположение, че тялото може изобщо да не е приятел, а враг, изцяло посветен на жестоката цел да унищожи висшата сила, която го разиграва както си иска още от ранните години, когато е прихванало най-тежката болест — разсъдъка."

"В улегналите малки градчета рядко се среща добро. Най-често в тях царува безразличие, разнообразявано сегиз-тогиз от блудкава злоба или, още по-лошо, с умишлени злодеяния. Животът тук никога не е напомнял кипящ казан и ако изобщо е къкрил, то винаги е било на слаб огън. Животът ти в градчето е ежедневно интимно общуване - толкова всеотдайно, че в сравнение с него онова, което вършиш вечер с жена си в скърцащото легло, изглежда като безобидно ръкостискане. А по мръкнало градчето си е твое и ти си негов и заедно заспивате мъртвешки сън, както навярно спят камъните в северната ти нива. Всъщност тук няма друг живот освен бавната смърт на дните, така че когато над градчето приижда зло, идването му изглежда едва ли не предопределено, упойващо и приятно. Градчето познава мрака. Градчето си има тайни и го опазва добре. Градчето ги крие с безизразно лице на опитен картоиграч. Не го интересуват ни Божиите, ни човешките, ни сатанинските дела. То познава мрака. И мракът му стига."

"В три часа сутринта гъстата кръв пълзи лениво из вените и сънят е тежък. Душата или дреме в блажено неведение за часа, или се озърта с върховно отчаяние. Средно положение няма. В три часа сутринта светът смъква крещящия грим като стара курва със стъклено око и без нос. Веселието става нелепо и крехко като в замъка на Едгар По, обкръжен от Червената смърт. Ужасът е премазан от скуката. Любовта е само сън."

"А ако не бръмчат коли и самолети, ако никой не е излязъл в гората западно от градчето да стреля по яребици и фазани, ако единственият звук е бавното туптене на собственото ти сърце, тогава можеш да чуеш и още един звук - звука на живота, който бавно се размотава към своя цикличен край, очаквайки първия зимен сняг да го оплаче и покрие с бял саван."

"Чувствам се развълнуван, толкова развълнуван, че едва държа молива в разтрепераната си ръка. Мисля, че това е треската, която може да изпита само свободен човек, поел на дълъг път, чиито край не се вижда."

"Човек не винаги трябва да чуе трясъка, за да разбере, че вратата е затръшната."

"Той си тръгна със смях, вървеше леко и гъвкаво,сякаш не беше потресен като мен и нямаше мехури на краката като мен, сякаш не беше изпохапан от комари черни мухи като мен. Сякаш не му пукаше за света и отиваше в някое готино място, а не в тристайната си къща, да не кажа барака, без вътрешна канализация, със счупени прозорци облепени с найлон, и с братя, които го причакват в предния двор. Дори да знаех какво да кажа, сигурно нямаше да му го кажа.Думите унищожават обичта, един писател може да каже сума ти неща, но мисля, че това е така. Ако кажеш *сърна*, не й желаеш зло, но тя изчезва с едно мятане на опашката. Думата уврежда. Обичта не е това, което някои задници , поети като Макуин искат да си мислиш, че е. Обичта има зъби. Те хапят и раните не зарастват никога. Нито думи, нито съчетания от думи могат да затворят тези рани от обичта. Точно обратното - там е работата. Ако раните заздравеят, думите умират с тях.Запомни го от мен. Изградих живота си от думи и зная, че е така."

"Татко мисли, че децата трябва да научават нещата от живота колкото може по-скоро, и лошото, и доброто. Така ще са готови за него. Той казва, че животът е тигър, който хващаш за опашката, и ако не познаваш природата на звяра, той ще те погълне."

"Но всъщност няма какво да се чудя. Нещата винаги се свеждат до две алтернативи: здравата да се заловиш да живееш или здравата да се заловиш да умираш."

"Надеждата е нещо хубаво, може би най-хубавото нещо, а хубавите неща са безсмъртни!"

"Порастваш, ставаш мъж, свикваш да получаваш по-малко, отколкото си се надявал, и изведнъж откриваш, че на машината за мечти виси огромна табела с надпис "НЕ РАБОТИ"."

"— Не! - изкрещя, но беше прекалено късно. За частица от секундата зърна някакъв проблясък, сетне ръката му, която стискаше като кама химикалката, я заби в ококореното му око. Нещо изпука, той заподскача зад волана като марионетка, задвижвана от неопитен кукловод; химикалката се забиваше все по-дълбоко, а спуканата му очна ябълка се стичаше по стената му като абсурдна сълза. Металното връхче докосна някоя тънка преграда - вероятно хрущял - премина през нея и се заби в мозъка му."

"Мечтите остаряват преди мечтателите."

"Здравей, мрак, стари мой приятелю."

"Времето отмива всичко, независимо дали го искаш, или не. Времето отмива всичко, времето отнема всичко и накрая има само мрак. Понякога намираме другите в този мрак, а понякога ги губим в него."

"- Той ги уби с обичта им. Те се обичаха. Сега виждаш ли как е било? -Кимнах, неспособен да отговоря. Той се усмихна. Сълзите му отново се стичаха, но се усмихна. - Ето така е всеки ден - каза Кофи, - по целия свят."

"Ужасно съм уморен от болката, която чувам и усещам, шефе. Уморен съм да се скитам по пътя самотен като птичка под дъжда. Без приятел, при когото да ида или да ми каже откъде идваме или отиваме, или защо. Уморен съм от хората, които се държат толкова грозно един с друг. Чувствам го като парченца стъкло в главата си. Уморен съм от случаите, когато съм искал да помогна и не съм успявал. Уморен съм да съм сам в мрака. Най-много съм уморен от болката. Прекалено много е. Ако можех да сложа край на болката, щях да го направя. Но не мога."

"Бегло ми мина през ум, че приличат повече на брат и сестра, отколкото на съпрузи - той беше наследил ума, тя красотата, но и двамата по нещо си приличаха, наследственост, от която не може да се избяга. По-късно, когато се прибрах вкъщи, разбрах, че изобщо не са си приличали - причината, поради която ми се бе сторило така, се криеше в последиците от стреса и скръбта, изписани по лицата им. Странно, как болката оставя отпечатъка си върху нас и ни кара да изглеждаме като едно семейство."

"Това е онзи Джон Кофи, когото исках да запомните, докато стигна дотам, откъдето започнах - онзи Джон Кофи, който лежеше на койката си, онзи Джон Кофи, който се страхуваше от тъмното и навярно основателно, защото нали в тъмното можеха да го очакват две сенки с руси къдрици - вече не малки момиченца, а харпии на възмездието? Онзи Джон Кофи, чиито очи винаги бяха пълни със сълзи, като кръв от рана, която никога не може да се затвори."

"През живота си съм гледал много филми за затвори, в които служебният телефон иззвънява точно когато се готвят да пуснат електричество през тялото на някоя нещастна невинна жертва, но през всичките ми години в блок Е нашият не звънна нито веднъж. На кино спасението е евтино. Даваш петак и получаваш за него действителната му стойност. Истинският живот струва повече."