Цитати на se7en

Не ми се ще да оставям погрешно впечатление - не ме е страх от хората като цяло, от хората като вид. Не, причината е различна. Тя се крие в нетрайния характер на всички тия човеци в своите всекидневни, къщи, блокове, квартали с устройствени планове, според които едната улица естествено води към следващата, единият площад се свърза с другия чрез булевард.

Човек би казал, че ровенето из гардероба не е признак за висока интелигентност. За мен обаче нещата стоят другояче. Именно глупавата жена би си въобразила, че няма нужда от помощ. „Понеже какво разбират мъжете от тия работи?”, би си помислила глупавата жена, след което би направила грешен избор.

Уговорките за недалечното бъдеще са предверие към ада.

Ако трябва да дам определение за щастие, то ще е следното: „Щастието си е самодостатъчно, няма нужда от свидетели.” Нещастните семейства – при това най-вече нещастните съпрузи в тези семейства – никога не биха се справили без външна намеса. Колкото повече свидетели, толкова по-добре. Нещастието винаги търси компания. Нещастието не понася тишината – не понася най-вече неловката тишина, която се възцарява, когато остане то само.

Добрият разказ се състои от полуизречени неща, които слушателят попълва от своя собствен опит.

В духовно отношение шишетата биха могли да се градуират така: под гърлото на първото шише — сериозен и съсредоточен разговор. Пет сантиметра по-долу — сладостни и тъжни спомени. Осем сантиметра по-долу — мисли за някогашни щастливи любови. 15 сантиметра по-долу — мисли за някогашни нещастни любови. Дъното на първото шише — всеобща и неопределена скръб. Под гърлото на второто шише — черна, мъчителна потиснатост. Два пръста по-долу — песни за смъртта или за напразните копнежи. Един пръст по-долу — каквато и да е друга песен, стига човек да я знае. Тук градуирането спира, защото след това следите се губят и няма сигурност. От тази точка нататък всичко може да се случи.

Ах, молитвите на милионите хора — колко често те трябва да се сблъскват и унищожават едни други по пътя си към божия трон!

Факт установен и отбелязан в много истории, е, че душата, способна да извърши най-голямото добро, е способна да извърши и най-голямото зло. „Кой би могъл да бъде по-греховен от новозаблудения свещеник?“ кой — по-похотлив от доскорошната девственица? А може би само така ни се вижда!

Една пречистена и спасена душа е двойно по-заплашена от злото, тъй като всичко в света се обединява срещу нея.

Връх на удоволствието бе дъждът, който зачука по покрива. Тук-таме прокапваше, по малко вода, но то бе на такива места, където не би седнал никой.

— Общината иска депозит.

— Депозит?

— Да, първо искат три долара, че тогава щели да пуснат водата.

— Три долара са три галона вино! — отсъди Пайлън свирепо. — По-добре да ги изпием, а после ще заемем кофа вода от съседката мисис Моралес.

— Но ние нямаме тези три долара, за да купим виното!

— Знам това — рече Пайлън. — Може би ще трябва да заемем и малко вино от мисис Моралес.

Те стояха и се усмихваха един на друг. Пайлън забеляза, че неспокойствието на собственика се изписва вече върху лицето на Дани. Явно бе, че до последния си час това лице нямаше да се освободи от печата на грижата. Никога вече Дани нямаше да чупи прозорци, щом имаше свои. Пайлън беше прав — той се бе издигнал над приятелите си. Той бе напрегнал мишци, за да издържи сложността на живота. Но преди да напусне завинаги своето старо и просто съществуване, един вик на болка се изтръгна от устата му:

— Пайлън! Бих искал ти да имаш къщата, а аз да идвах да живея с тебе!

Докато човек е беден, той си мисли: ако имах пари, щях да ги разделя с моите добри приятели. Но щом дойдат парите, и щедростта изчезва.

Може би това е най-прекрасният спомен, който може да има един син — за баща, който се е грижил за него, обичал го е и не е имал нищо против да го носи дълго в мрака.

ези проклети жени, защитени от действителността в някакъв свой сантиментален свят от мечти! Ако можеха да приемат нещата такива, каквито са, те биха помогнали на мъжете, биха им помогнали страшно много. А докато се държат вкопчени в своя измислен свят, те са само воденичен камък на врата им.

— Как е възможно в този сумрак сякаш да знам, че ще е точно тук?

— Случва се — каза възрастният. — Можете да го наречете съдба или късмет. Или пък дзен. Аз го наричам просто необходимост.

Не забравяй — навремето и ти беше изсечен от лед и камък като тях, готов да бъдеш изложен на показ в стъклена витрина. Но тогава изкрещя и запя вътре в себе си, а едното ти око примигна! Сетне и другото! После пое дъх и извика гръмко: „Живот“, размърда пръст и крак и полетя обратно в експлозията на живота!

Толкова много хора вече не могат да помръднат, не знаят дори как да започнат да се движат в която и да било посока, назад, напред, нагоре или надолу, защото животът ги е жилил, хапал, зашеметявал и блъскал, докато изпаднат в мраморно мълчание.

Дълго време не можех да помръдна. Убиха ме на място, все вземаха и вземаха. И реших, че никога вече няма да позволя да ме убият отново. Но как? Какво имам, което хората могат да вземат, без да ми причинят болка? Какво мога да им дам, а да си остане мое?

Отговорът, разбира се, беше — дарбата.

Дарбата ми! — помисли си Пиетро. Колкото повече я раздаваш, толкова по-добра става, толкова повече расте. Хората с дарба трябва да се грижат за света.

Защо светът е така смълчан, със смълчани къщи и мълчаливи лица? Защо хората гледат, а не танцуват? Защо всички са зрители, а той — единственият изпълнител? Защо са забравили онова, което той винаги е помнил?